Интервю с мастер Марио Илиев (VІІ дан) – председател на инструкторския борд на Аdvanced Taekwon-do Europe, член на директорския борд на Аdvanced Taekwon-do International и главен инструктор на Martial arts academy (част 1)
От кога се занимавате с бойни изкуства?
Занимавам се повече от 40 г., като първите ми опити за тренировки, от сегашна гледна точка, сравнявам с опит на човек да си построи сам атомен реактор в хола. Затова не ги броя. Няма и как да е иначе, без треньор, зала, методика и екипировка. Огромен ентусиазъм и липса на здрав разум не са добра комбинация. Като повечето деца и аз бях силно повлиян от филмите за бойни изкуства. Брус Лий и Чък Норис ми бяха любимите актьори. Израснах в кв. „Коньовица“, а там големите тормозеха малките. В часовете по физическо възпитание в строя имаше само 2-3 момчета по-дребни от мен. Понякога в училище или на улицата ми се е случвало да ме обградят 4-5 хъшлака от горните класове, което си е мини банда и да ме карат да скачам. Като дръннат стотинките, които са ми дали нашите за закуска, да ми ги вземат. Събирахме се няколко малтретирани хлапета и се опитвахме да имитираме движенията на филмовите герои, и разбира се, не ни се получаваше. После намерихме апокрифни копия на книги за карате и джудо, правени на циклостил („дядото“ на съвременните копирни машини). През лятото тренирахме в двора на блока (тогава повечето блокове имаха, не като сега), а през зимата по междуетажните площадки или на тавана, когато ни прогонваха изнервени съседи. В двора имаше лост, на който бабите си тупаха килимите. Всеки ден се съревновавахме кой ще направи повече коремни, гръбни или силови възлизания. Тези тренировки, естествено не ни направиха добри бойци, но поне закалявахме тялото и развивахме гладиаторски хъс и воля за победа. От първи до трети клас тренирах плуване, а после за малко и скокове във вода. След това вуйчо ми ме заведе на фехтовка, ама не беше моето. Опитах атлетика и какво ли не още, но не успях да се „запаля“ по нищо. В пети клас кандидатствах в спортното училище с плуване и покрих нормативите, но не ме приеха заради намалено поведение. Тогава започнах да тренирам конен спорт. След 2-3 години упорити тренировки започнаха и успехите. Когато бях на 16 г. в техникума, извоювах първите си отличия при мъжете. Станах и Републикански шампион при юношите. След като писаха за мен във в. „Народен спорт“ всички в училището ме познаваха, от директора и учителите, до лафкаджийката, чистачките и готвачките в столовата. Във фоайето пред директорския кабинет и учителската стая имаше табло „Те са нашата гордост!“ и там бяха закачени снимките на най-изявените ученици, в т.ч. и моята. Предложиха ми да уча в „Олимпийски надежди“, но отказах. „По-добре първи на село, отколкото последен в града“. По това време се бях преместил да живея в ж.к. „Западен парк“ и се увлякох по моторите. В квартала имаше голяма рокерска група, в която ме приемаха като талисман – момче с 50 cm3 мотопед сред мъже с големи мотори. В училище и в махалата вече ме познаваха и никой не ме закачаше, но аз продължавах да подражавам на монасите от Шаолин и непобедимите от Удан. Толкова се бях „филмирал“, че независимо дали е зима и –10℃ или лято и +30℃, дали вали дъжд, сняг или е пек, аз тичах в парка и удрях с ръце и крака дърветата. Добре, че те не ми го връщаха… (Шегичка). След това ме взеха в казармата. Като спортист, военната комисия ме определи за свързочник и ме прати да служа 2 години в бойно поделение. Там физическата подготовка беше на изключително високо ниво. Ставахме в 5 ч. всяка сутрин и тичахме по 3 км, а после на спортната площадка правехме упражнения на лостовете (кофички, набирания, коремни и т.н.) за физзарядка. След закуска започвахме бойната подготовка: разпъване на телефонни линии, веднъж с катушка (спец. макара, която се носи на гърба като раница) с ВКШ (тънък кабел с дълж. 1000 м), следващия път с П-270 (90 кг макара, която се разпъва със спец. количка). За разпъването на всяка линия си има норматив, в който ако не се включиш, събираш кабела, навиваш го на макарата и действаш „до откат“, т.е. докато покриеш норматива. 1 км ВКШ се опъваше между 3 и 4 минути, при това с пълно бойно снаражение (автомат, сумка с 2 пълнителя, нож, противогаз и каска). Бойната зимна униформа беше от шаяк (т.нар. „въшкарник“) и тежеше суха над 5 кг. Представете си колко става, като се намокри. Шинелът, също шаячен беше 3-4 кг сух, обувките (тогава нямаше „кубинки“) бяха с „цинтове“ (метални габари) и с тегло 2,5 кг едната. След обяд няма почивка, а теоретични занятия в класното помещение, където се изучаваха ТТ данни на автомата, на тел. апарат, на номератора и т.н. После разглобяване, почистване и сглобяване на оръжието, обслужване и поддръжка на станциите и кабелите, стрелби или ръкопашен бой. И този „купон“ е 24/7, няма зима, няма лято, нито делник, нито празник. Не участваш в тези занятия само когато си наряд (дневален или въоръжен караул), т.е. през 4-5 дни. Взводен командир ни беше едно младо „ленче“ (лейтенант), новобранец като нас, току-що завършил военното училище. По-голям от нас само с 4 години, но страшно надъхан и амбициозен. Искаше да бъдем взвод № 1, не само в ротата, а и в батальона, и в полка. Сигурно си е мечтал да сме и в света, или поне в БНА (Българската народна армия). Този „чанч“, на който бях подложен, в последствие ми се отплати многократно. Закалих физиката и психиката, нищо не беше в състояние да ме „бутне“. Ставах все по-мотивиран и отговорен, следвайки мечтата си да уча във ВИФ (така се наричаше тогава НСА). Спечелих доста армейски състезания, подобрих и няколко рекорда. Това не остана незабелязано от ръководството и бях повишен в чин, назначен за командир на отделение (най-малката бойна единица), но най-важното е, че изкарвах отпуски за награда. Всеки път, когато бях в отпуск ходех на консултация при различни треньори: за съчетанията по гимнастика, за тласкането на гюлле, за спортните игри (волейбол, хандбал и т.н.). С тази подготовка не беше проблем приемането ми за студент през 1982 г. Преди уволнението си от казармата, участвах в най-голямото общо учение на страните от Варшавския договор „Щит 82“. Там видях демонстрация по СРБ (Специализиран ръкопашен бой) и разбрах, че „крокодила няма нищо общо със северния елен“, т.е. този ръкопашен бой, който ние сме тренирали е на светлинни години от истинския, който тренират командосите от спец. частите. След години се запознах лично със създателя на СРБ, ген. полк. Юлий Абаджиев (еквивалент на ген. Чой Хонг Хи). Свързва ни дългогодишно приятелство и се гордея, че членувам в Съюза на българските командоси, на който той е председател.
Какво Ви отведе в залата?
Когато започнах обучението си във ВИФ, аз не изоставих тренировките по бойни изкуства. Продължавах да тренирам сам или с приятели в западния парк. След дипломирането си започнах работа като треньор, а след това и като учител по физ. възпитание. Тренирах неуморно (макар и любителски). Под влияние на книги и филми, вече бях решил, че искам да стана супер ченге. По това време заниманията с бойни изкуства бяха абсолютно забранени от властите. Практикуваха се само „служебно“ в МВР (Оперативно джудо-карате) и в МНО (СРБ). Тези наши самодейни занимания не останаха незабелязани от кварталния отговорник – офицер от Народната милиция (така се казваше тогава районния инспектор от полицията). По това време имаше ДОТ (Доброволни отряди на трудещите се), това бяха едни чичковци с червени ленти на ръкавите, които бяха будната съвест, очите и ушите на квартала. Може да ви изглежда нелепо или дори смешно, но тогава нямаше толкова много грабежи, изнасилвания, домови или автомобилни кражби, даже бяха рядкост, да не говорим за банкови обири. Нямаше мобилни, но на всяка крачка имаше улични телефони, от които да се позвъни безплатно и денонощно при нужда – за бърза мед. помощ (150), за пожар (160) и милиция (166), работеха 24/7 и се отзоваваха светкавично. Приемната на кварталния беше на „ключово“ място, точно на последната спирка на трамвая и автобуса, и на входа на парка. Минавахме покрай него и на отиване, и на връщане от тренировките. Той доста време ни гледаше, после явно е преценил че сме много запалени и отдадени, след което ни предложи да спрем с „художествената самодейност“, а да ни съдейства за намиране на зала и инструктор. Споразумяхме се да сме си взаимно полезни, като ние ако чуем, видим или разберем за нещо нередно в квартала, да му съобщаваме. (Това се нарича изграждане на агентурна мрежа, ама го разбрах след доста години). Тогава той отиде и уговори директорката на 135 СОУ да ни предостави за ползване физкултурния салон по линия „Приятели на народната милиция“ (сега се нарича Национално движение „Млади приятели на полицията“ и работи доста успешно). Друга линия по която можеше да се ползва зала беше ОСО (Организация за съдействие на отбраната), но ние успяхме с „нашата“. Станахме приятели с кварталния офицер, след което ни осигури и квалифициран инструктор. Така започнахме сериозни тренировки по кунг-фу 3 пъти седмично, по 2 ч. минимум, под вещото ръководство на д-р Дориян Александров. Изучавахме различни стилове – Винг чун, Тай чи, Па куа и др. Много се отказаха, защото беше трудно, но тези, които останахме, след години станахме инструктори и отворихме свои зали. Това считам за начало на летоброенето ми в бойните изкуства. През 1989 г. един приятел ми каза, че има обявен конкурс за асистент в Школата на МВР в Симеоново (така се казваше тогава Академията). Заведе ме при един от доайените на бойните изкуства, специализирал в СССР при инструкторите на Спецназ и при кубински специалисти (карате стил Йошинмон), съавтор на 2 книги: „Оперативно джудо-карате“ и „Бойно-приложни техники“ (еквивалент за МВР на „библията по таекуондо“ – Енциклопедията на ген. Чой Хонг Хи). Този човек се казваше Георги Пашкулев (поклон пред паметта му). Той ме вкара в залата, видя какво мога, обясни ми подробно какво и как да правя за практическата част, и ми подари негова книга, по която да се готвя за теоретичната част на изпита. На конкурса се явихме 18 души за едно място. След спечелването му, започнах да се занимава вече професионално с бойни изкуства. До този момент го бях правил аматьорски, за собствено удовлетворение, но щом си вадиш прехраната с това, ти си професионалист. Вече нямаш право на грешки. Пашкулев ме взимаше за асистент във всички курсове, които водеше. Размяташе ме навсякъде, направо омиташе залата с мен, но това е единствения начин по който могат да се научат нещата. Всичко, което научавах, преподавах на новобранците, които аз обучавах. Един дълъг и много труден процес на непрестанно усъвършенстване. През 1990 г. в Академията (тогава ВИ „Г. Димитров“) за пръв път участвах в международен семинар. Водещ беше ГМ Бил Захополус (Х дан) – soke dai (създател) на Okinawa te tai karate-do. Майсторът беше в България по покана на най-добрите каратисти по това време, негови ученици – Алексей Петров от СОБТ и Томо Борисов от УБО (така се казваше тогава НСО). След напускането на системата, единият беше председател на федерацията по карате, другия все още е председател на федерацията по джу-джицу. ГМ Захополус идва 3 пъти в България с по 5-6 асистенти, като всеки път семинарите бяха на различни места – в Академията, в зала „Универсиада“, на ст. „Локомотив“. Продължаваха по 3 дни, с 2 тренировки дневно и завършваха с изпит, на който да се види кой какво е научил. Получаваха се сертификати, а накрая Майсторът с неговите асистенти правеха страхотни демонстрации. През 91 г. бях удостоен с І дан, но както всички знаем „Черния колан не е края на пътя, а ново начало“. С идването на „демокрацията“ системата се „отвори“ и започнаха да се канят изявени специалисти от цял свят. Участвал съм в десетки международни семинари и квалификационни курсове, водени от световноизвестни експерти в областта на бойните изкуства: по карате с ГМ Бил Захополус Х дан – soke dai Okinawa te tai karate-do, ГМ канчо Такемаса Окуяма Х дан – президент и шеф-инструктор на Hachi-O-Kai International Karate Association, шихан Димитрис Сарафис VІІІ дан – шеф-инструктор на International Karate Institute, сенсей Нобуюки Нукина VІ дан – многократен шампион на Япония, шихан Милан Джокич VІІ дан – Сърбия, сенсей Зоран Пейов V дан – Европейски шампион 2003 г.; трикратен Европейски вицешампион (94, 95, 98); 1 бр. медал инд.; 2 бр. медала отб. (94, 98); двукратен Световен вицешампион (1997, 2002) инд.; 2 бр. медала отб. (97, 02) – Македония; по джу-джицу с ГМ Еужен Домагата ІХ дан – генерален мениджър и технически координатор на Ju-jitsu International Federation; шихан Еузебио Санчес VІІІ дан – шеф-инструктор на Полицейската академия в Мадрид, Испания, международен инструктор на JJIF; шихан Роберт Шенк VІІ дан – президент на швейцарската джу-джицу федерация и инструктор на World Ju-jitsu Federation; по полицейска лична защита с ГМ Хосе Мария Бенито Гарсия ІХ дан полицейска лична защита, VІІІ дан джу-джицу, VІІ дан самбо, VІ дан кобудо – президент на Федерацията по бойни спортове на Испания, председател на Асоциацията за правата на човека, полицейска и военна интервенция; по самозащита с шихан Джанкарло Банюло VІ дан – президент за регион Сицилия на FIJLKAM (Италианската федерация по джудо, борба, карате и бойни изкуства) и технически директор на JJAFU, шихан Таир Нариманов VІІІ дан – международен инструктор на JJIF – Русия, д-р Джанфранко Камерини – шихан VІІ дан джу-джицу, VІІ дан карате, гл. инструктор и международен координатор на израелската система за самозащита HASHITA (Israeli Special Close Quarter Combat C.Q.C System), Дирк Мюлер V дан от DJKF – Германия, Амаро Бенто – създател на ACDS (Ambo Combat Defence System) – Португалия; по граплинг и ММА с ГМ Гокор Чивичиян ІХ дан джудо, VІІ дан джу-джицу, VІ дан самбо, майстор на спорта по борба, с над 400 професионални ММА срещи без загуба, включен в „Black Belt Hall of Fame“ – САЩ; по джийт куон до със СГМ Ричард Бустило ХІ дан – шеф-инструктор на International Martial arts & Boxing Academy – САЩ, включен в „Black Belt Hall of Fame“ и в „World Martial arts Hall of Fame“; по кунг-фу с д-р Флорин Йорданоая VІІ дан – президент на World Тraditional Kung fu Federation, master Михай Кижу – генерален секретар на WTKF, GM д-р Теймур Джафари ІХ дан – президент на World To’A Federation и Kung Fu To’A Academy, вицепрезидент на WTKF, председател на БКТФ; по кикбокс със Семи Шилт – четирикратен Световен шампион на К-1 в свръхтежка категория (2005-2007, 2009 г.), единствен в света с три поредни титли, шампион от Glory Heavyweight Grand Slam, шампион по ММА – Openweight King of Pancrase, двукратен шампион Daido Juku Hokutoki, двукратен Европейски шампион International Budo Kai (Full contact karate), най-добър фул контакт боец за 2008 г. на сп. „Black Belt Magazine“, носител на VІ дан ашихара карате; по бразилско джу-джицу с ГМ Карлос Мачадо VІІІ дан – многократен щатски и национален шампион по BJJ от 1982 до 1993 г., Пан-американски шампион (97, 98), шампион от U.S. Open (98, 99), шампион в 2 категории (полутежка и „оpen“) от World Master’s Championships 2000; по филипински бойни изкуства с ГМ Чък Канети ІХ дан – вицепрезидент и оперативен технически директор на световната федерация Cacoy Doce Pares World federation по филипински бойни изкуства (Eskrima, Eskrido, Pangamot); по комбат рестлинг с Ерик Полсън – Световен шампион в полутежка категория от World Shooto Championship, създател на Combat Submission Wrestling и STX Kickboxing, носител на VІ дан по BJJ и черни пояси по таекуондо и джудо. През годините успях да защитя майсторски степени (черен пояс) по няколко бойни изкуства: кикбокс (VІІ дан), кунг-фу (VІ дан), джийт куон до (IV дан), джу-джицу (IIІ дан) и карате (І дан). Станах шампион и многократен призьор от националните прегледи по „Бойно-полицейска подготовка“. Сертифицирах се като международен инструктор и съдия. Съдийствал съм на много национални и международни състезания (в т.ч. балкански, европейски и световни). Работих повече от 30 години в Академията на МВР като гл. инстр. по „Бойно-приложни техники“ (през 2005 г. ги преименуваха на „Полицейска лична защита“). Състезателите, чийто треньор бях по бойните спортове – карате, кикбокс, бокс, джу-джицу, таекуон-до, кунг-фу и полицейска лична защита завоюваха голям брой спортни отличия (титли, купи и медали) от национални, студентски, полицейски и международни състезания. Участвах пряко и в подготовката на представителните отбори по различни приложни спортове (крос, ски, плуване и др.), където също се постигнаха редица национални и международни успехи. За тези спортни и професионални постижения многократно съм награждаван от министъра, зам.-министъра и главния секретар на МВР, от ректора на АМВР и декана на факултет „Полиция“.
Очаквайте скоро интервюто с Мастер Илиев (2 част), в която разказва за развитието на таекуон-до в България от неговата гледна точка.
