Blog

Интервю с мастер Марио Илиев (VІІ дан) – председател на инструкторския борд на Аdvanced Taekwon-do Europe, член на директорския борд на Аdvanced Taekwon-do International и главен инструктор на Martial arts academy (част 3)

Продължение на част 1 и част 2.

 

Как продължи развитието на таекуон-до след 2002 г.?

След смъртта на създателя на таекуон-до и президент на ITF – ген. Чой Хонг Хи на 15.06.2002 г. в Международната федерация настъпва истински хаос. Създават се нови организации, всяка от които претендира, че е „истинската ITF“ и наследник на „автентичното таекуон-до“ на ген. Чой. Правят се конгреси, където всеки обявява другите за незаконни. Водят се съдебни дела за емблемата, логото и екипировката, а всички са „по-големи католици от папата“. Синът на генерала – ГМ Чой Джунг Хва претендира, че ITF му се полага по наследство (както трон в монархия). Друг, че той е определен за наследник от генерала на предсмъртния му одър. (Това е г-н Чанг Унг, който няма нищо общо с таекуон-до, но е приятел на ген. Чой и най-важното – член на МОК, а знаем най-голямата мечта на генерала – да обедини ITF с WTF за участие на Олимпийски игри). Трети се смята за законно избран на Световен конгрес (ГМ Тран Трю Куан). Пълен цирк. В крайна сметка се „нарояват“ всякакви ITF-и: ITF-Canada (ITF-C), ITF-Vienna (ITF-V), ITF-North Korea (ITF-NK), ITF-Korea (ITF-K headquarters). Аз нямам участие (естествено) и отношение (имам, но го запазвам за себе си) към тези процеси, но ги преразказвам, за да станат ясни последвалите събития в България. По това време за мен ТКД беше в състояние на хибернация. Нямах зала, хора, нито клуб. Занимавах се с джу-джицу, джийт куон до, кикбокс, филипински БИ (палки, ножове) и други, които ми помагаха да се развивам професионално. По стечение на обстоятелствата ТКД, което и тогава, както и сега ми е хоби, остана на заден план.

През 2004 г. изненадващо ми се обади Венци Игнатов. Каза ми, че Трифон, който беше узурпирал ЦПТК (за това ви разказах преди), е абдикирал и не иска да се занимава. Аз с този смешник Трифон бях приключил отношенията отдавна. За едно състезание (мисля в Перник), го моля да пуснем заявка да участва дъщеря ми на форма, а той ми казва „Трябва да я доведеш да я видя, за да преценя дали може да представлява клуба“. Аз съм от основателите на този клуб и когато съм се занимавал с ТКД, той е ходел прав под масата. А детето беше „машина“, със защитени пред Сок и Ким степени. Даже по изпитите не ми даваше да казвам на корейците, че ми е дъщеря. „Искам да ми дават колан, за това което показвам, а не защото са ти приятели. Иначе ще мисля, че не го заслужавам, а ми е подарен“. Край (засега) на лекцията за реалната самооценка. Засега, защото по-нататък ще стане дума за доста хора, които нямат такава, повярваха си и „се взеха много на сериозно“. Бях силно въодушевен от идеята да се възроди ЦПТК, след като бе доведен до колапс от некомпетентно управление. Беше се стигнало до парадоксалния факт в полицейския клуб, който е създаден от полицаи за полицаи и техните семейства, да няма нито един член настоящ, бивш, камо ли бъдещ служител на МВР. Венци веднага ме спечели с идеята си, защото го познавах отдавна. Помнех го като 5-6 годишно хлапе от Владая, на което съм бърсал сополите и съм го учил да си връзва колана. (Идваше със сестра си Гери в първата зала на Данчо в Княжево). Впоследствие, след преместването на залата на ст. „Раковски“, стана много добър състезател, спечели доста медали и защити І дан пред Ким на 12 години. Мисля, че беше най-младият носител на черен пояс в България. След това завърши НСА със специалност „ТКД“. (Дори бях на защитата на дипломната му работа). Той беше „продукт“ на клуба и представляваше завършен цикъл – ученик, състезател, студент, треньор. Съвсем естествено беше да милее за ЦПТК от който произлиза и да работи с всички сили за просперитета му. След съдебната пререгистрация, Венци стана председател, а в УС влязохме аз, Ваня Божкова (за която разказвах преди) и Иван Младенов, който беше на много ключова позиция в Центъра за бойна подготовка и спорт на МВР (чиято собственост беше залата) и секретар на Спортната асоциация на МВР (под чиято „шапка“ беше ЦПТК). Започна бурно разрастване на клуба, отвориха се нови зали, не само в София (най-много), а и в околностите – Банкя, Своге и Елин Пелин. С толкова голяма членска маса беше нормално да се търси място и начин за изява. Такава възможност предоставяха Фестивалите на бойните изкуства, организирани от СА-МВР по линия „Млади приятели на полицията“. На тези фестивали се провеждаха състезания и демонстрации по ТКД (ITF и WTF), карате, джу-джицу, джудо, самбо, сумо, кендо и какво ли още не, а участниците често надхвърляха 600. Зала „Универсиада“ се пръскаше по шевовете – състезатели, треньори, съдии, организатори и огромна публика (семейства и близки на участниците). Аз по това време както казах, нямах зала и група, но ходех да помагам като съдия. Направих и няколко зрелищни демонстрации на бойно-приложни техники с мои курсанти от Академията. На тези демонстрации бяха силно впечатлени от моите умения напредналите ученици (повечето – инструктори и пом. инстр. в клуба) и помолиха да ги тренирам. Така започнах да водя тренировки по самозащита (хосинсул) в събота и неделя по 2 ч. в малката зала на ст. „Раковски“, която беше оборудвана с татами и идеална за целта. Идваха по 10-12 души (това са 5-6 двойки), което е оптималната бройка за качествен учебен процес. Може да се обърне внимание на всеки индивидуално, но има и достатъчно партньори с които да се отработват техниките, което е от изключителна важност. В спорта противниците са селектирани по пол, ръст, тегло и възраст. При самозащитата не може да си позволим подобен лукс. Най-вероятно е ако бъдем нападнати, нашият нападател да ни превъзхожда по тези показатели, а ако ни превъзхожда и по брой (напр. 2-3) или пък е/са въоръжен/и, ситуацията става много сложна. Повечето бяха по на 20-25 и повече години, студенти и работещи в офис, което е супер относно мотивацията (всеки знае за какво е там) и интелектуалното ниво (разбирахме се с половин дума). Проблемът беше, че си бяха аматьори без никаква предварителна подготовка, а аз исках да тренират като професионалисти. Повечето не бяха спортували нищо преди (или пък ако са го правили е било отдавна). Даже не знаех дали и колко са играли физическо в училище. Беше им много трудно, на един му падаше кръвното налягане, на друг кръвната захар, трети колабираше от обезводняване, а почти всички имаха проблеми с вестибуларния апарат (правехме много претъркаляния напред, назад и настрани). Тренировките бяха адски тежки (такива, каквито ни правеше Ким в Академията), често едвам изпълзяваха на четири крака от залата, а добоците си ги изстискваха, все едно са ги извадили от пералня или са влезли с тях под душа. Но както е казал великият генерал Суворов „Повече пот в учението, по-малко кръв в боя!“. Така тренирахме преди 20 г., така тренираме и сега. Това е единственият начин, който аз знам и признавам, а резултатите са го доказали. Непрекъснато повтарям „За да победиш противник, първо трябва да победиш себе си!“. Тогавашните ми ученици през седмицата ходеха на „корейска оздравителна гимнастика“, т.е. в залите си правеха форми, основна и специална техника. Тези неща са много важни за участие и реализация в състезания (печелене на медали), както и за покриване на технически степени (цветни и черни колани), но в реална екстремална ситуация биха ни помогнали колкото решаването на интеграли от висшата математика. Но както и да е, да продължим с историята.

През 2005 г. се случиха някои доста интересни събития. Беше регистрирана Българска федерация по традиционно таекуон-до (БФТТ). Тази организация беше създадена от Николай Бакърджиев и Росен Николов, изгонени от БФТ заради критики и несъгласие с методите на управление. Ники беше председател на един от най-проспериращите клубове в страната и организираше един от най-големите турнири, този за купа „Багатур“, в който участваха повече състезатели, отколкото на РП (често с международно участие). Росен беше изпълнителен директор на БФТ и председател на съдийската комисия на българската и на балканската федерации (и по мое скромно мнение най-компетентния съдия, безпристрастен и обективен – нещо рядко срещано). След „отлъчването“ им от БФТ (съответно и от ITF-NK), те преминаха към ITF-Canada (ITF-C) на ГМ Чой Джунг Хва – синът на генерала. Към тях се присъедини и Тошко Тодоров от Варна (поклон пред паметта му), който беше „анатемосан“ от БФТ, защото си беше позволил да участва в турнира на Ники – мероприятие организирано от „вражеска“ организация. В началото на годината беше станал прословутия скандал между Венци и ръководството на БФТ. На стадион „В. Левски“ Марио Богданов и Краси Гергинов (по това време председател и зам. председател на федерацията) провеждат изпит за колани. Венци отива неканен и съответно е натирен от залата. Той като разказваше случая се изкарваше „жертва“. Впоследствие се разбра, че се е държал изключително арогантно (типично в негов стил), което не е изненада за никой, който го познава. Марио и Краси няма как да търпят такова поведение и е изхвърлен като мръсно коте от канцелария. Започна една „бюрократична война“ – страшна бумащина (жалби до дисциплинарната комисия), отговори, после нови жалби до къде ли не… В крайна сметка е ясно на ж.п. прелез като се срещнат автомобил и влак какво става. Е, същото стана с БФТ и ЦПТК (сещате се кой е влака и кой колата). Междувременно аз започнах да водя сина ми Стаси с мен на тренировки с цел „зарибяване“ (ние си тренирахме на ст. „Раковски“ и през лятото). Той беше много малък и нямаше как да тренира с големите батковци и каки, но страшно се запали. Като започна учебната година го заведох в 97 СОУ, където имаше група на неговата възраст (1 клас). Там тренировките бяха 3 пъти седмично, но той не ме оставяше на мира и всеки свободен момент ме караше да тренираме. Само за 3 месеца подготовка се яви на изпит и защити 9 гуп. Както всички знаем „Апетитът идва с яденето“. Така се мотивира, че на следващия изпит след 6 месеца защити 2 степени. Започнаха участия в първите състезания, съответно бяха постигнати и първите успехи. И така влезе в цикъл: изпит – 2 степени, състезание – 2-3 медала. По това време Венци (респективно ЦПТК) вече беше изгонен от БФТ, но напук правеше безброй състезания, за да им покаже, че и без тях може. Провеждаха се всевъзможни купи: „Люлин“, „Левски“, „Триадица“ и… „Долно Нанагорнище“.

През 2006 г. беше създадена Българската асоциация по таекуон-до (БАТ). Ще ви разкажа от първа ръка какво и как стана, защото съм пряк участник в събитията. Малкото момченце с Голямото его, което беше изритано от БФТ, не пожела да се присъедини към алтернативната БФТТ (за която стана дума по-рано), а реши да си направи „своя“ федерация. Учредителното събрание се проведе в заседателната зала на хотел „Плиска“. Бяха поканени да се присъединят към новата организация клубове като ЦПТК, „Евроатлас“, „Хари“, „Сердика“, и др., които бяха отритнати по различни причини или разочаровани от БФТ-ITF, както и клубове от БФТ-WTF като „Кондор“, „Ахил“, „Мишън“ и др. В Управителния съвет бяха избрани: Венци Игнатов – председател, Марио Илиев – зам. председател и Борис Атанасов – ген. секретар. Нашето момче Венци, се беше „разболяло“ от грандомания, която аз наричам „Шефска болест“ и настояваше, че е Президент (според мен на водопад), а според конституцията, в България има само един президент (и това не е той). Аз не можех да се приема като вицепрезидент, но се опитвах да помагам, споделяйки своя житейски, треньорски и организационен опит. Обясних на всички, че съдът няма да регистрира трета организация с наименование „федерация“, след като има две (БФТ-ITF и БФТ-WTF) и единодушно приехме да се казва „асоциация“. Този филм го бях гледал 15 г. по-рано (и там май бях единствения). Венци искаше да се казва Българска таекуон-до асоциация, но като абревиатура БТА съвпадаше с Българска телеграфна агенция и пак нямаше „да мине“ в съда. Така се стигна до БАТ. За всяка спортна организация е важно да има минимум членуващи клубове. Това доведе до регистрация на такива на принципа: залата в у-ще „Х“ става клуб „Черешка“, а тази в у-ще „Y“ клуб „Ягодка“. Бяха създадени „Левски“, ЦСКА и „Феникс“. Присъединиха се и два клуба от страната – в Бургас и Стара Загора. На международно ниво БАТ беше приета в ITF-V (където също има изискуем минимум) благодарение на повече от 20-те носители на черни колани от клуб „Евроатлас“. По това време в ЦПТК бяхме останали 5-6 и Асен от НСА. Последваха дебати за приемане на емблема на организацията, която да стане официално лого със съдебна регистрация и да ни легализира в страната и по света. Предложих един проект, който (аз единствен) бях подготвил, но „Президентът“ Венци, чийто любими думи бяха прозрачност и демократичност (не, че им знаеше значението) го отхвърли. Той много „демократично“ се наложи и обявихме конкурс за детска рисунка. Конкурсът, в който участваха всички деца от многобройните клубове, се проведе на една Гала вечер „Супер шампион“ в НДК. Имаше десетки рисунки, а гласуваха (тайно, с листчета в кутия) стотици – всички състезатели и техните родители, треньори и съдии. Категорично и със смазваща преднина пред останалите, победител в конкурса стана рисунката на Стаси, който по това време тренираше в 97 СОУ. Всички прилики (обратно на това, което казват в книгите и филмите), никак не са случайни! „Президентът“ много държеше да „избяга“ от кръглата форма, та детето се съобрази с това изискване и нарисува емблемата квадратна. Другите изисквания бяха да обединява символите на ЕС, ITF и WTF (затова са звездите на син фон, юмрука и двамата таекуондисти, изпълняващи йоп чаги). Впоследствие „Президентът“ реши демократично (пардон, еднолично) емблемата да е елипсовидна. Е, може и някой да му е подсказал (напр. „Президентшата“ или някой от придворните лакеи), но в крайна сметка отпаднаха „човечетата“ и остана само юмрука на фона на националния трибагреник и звездите на ЕС по края. Слоганът на БАТ „Таекуон-до за всеки, навсякъде и по всяко време“ също беше моя идея.

 

На една от безкрайните оперативки, на които Венци много обичаше да ни събира да си говорим (е, говореше предимно той, ние бяхме слушатели), Боби Атанасов ми разказа как е влязъл във връзка с един майстор от САЩ. Този тигър се казваше Том Мерит, а организацията му International Taekwondo Union (ITU). Тя просъществува до 2008 г. Бях като треснат, за първи път чувах за изпит, който се провежда „дистанционно“. Тази иновация толкова беше изпреварила времето си, че никой не можеше да повярва (в т.ч. и аз). А всъщност е просто – записваш на видео с камера (тогава нямаше интернет) изпълнението си на всички техники (форми, самозащита, чупене и т.н.) в залата или вкъщи на спокойствие (можеш да правиш безброй опити, докато записа ти хареса) и пращаш касетката по пощата. Майсторът си я гледа вкъщи и ако всичко е ОК, ти праща сертификата също по пощата. Просто, но гениално. А за преди 20 г., направо революционно. Не се налага да обиколиш половината свят, за да отидеш на международен семинар, където да се явиш на изпит, а и разходите за път, хотел, храна и др. са непосилни (за повечето от нас). През 2020 г. по време на пандемията COVID, всички се „отвориха“ и започнаха да правят онлайн тренировки, изпити, даже състезания, но през 2006 г. това си беше „тера инкогнита“. Така 11 г. след защитаването на ІІ дан през 1995 г., придобих ІІІ дан от ITU. Както ви разказах по-рано, за мен степента няма никакво значение, важни са уменията. Вече бях удостоен със степени по няколко БИ, но реших да послушам колегата Боби и да се възползвам от предоставената възможност. През същата година отворих своя зала в 137 СОУ. А причината беше съвсем тривиална…

Както ви разказах, тогава водех сина ми Стаси на тренировки в 97 СОУ. Понеже нямаше време да го оставя, да си отида до вкъщи и пак да се върна, за да го взема, аз седях в залата да чакам. По това време там тренираха около 30-40 деца, т.е. невъзможно е един инструктор да ги обхване, камо ли да обърне внимание на всяко. Вместо да седя и да скучая, аз се опитвах да съм полезен – да държа някоя лапа или педел, да коригирам някое движение, да покажа или обясня нещо неразбрано и т.н. Все пак там тренираше и моето дете. До един момент всичко вървеше добре, но впоследствие инструкторката си беше втълпила, че искам да я дискредитирам. Естествено, че нямаше нищо такова. Всичко е било само в нейната глава. Можеше да решим нещата веднага и на място, ако ми беше казала. Ние имахме подобна случка по повод една демонстрация. Бяхме поканени в BTV за участие в предаването на Миглена Ангелова „Искрено и лично“. Идеята беше, докато ние говорим с водещата, деца от клуба да изпълняват за фон основна и специална техника, форма, самозащита и т.н. Когато започна подготовката за събитието в залата, аз опитах да споделя своя опит с участието и заснемането на подобни мероприятия, но бях категорично „отрязан“ с думите „Не ми се бъркай, на мен е възложена тази задача и аз решавам какво и как трябва да стане“. Ами добре, аз съм научен от баба ми непоискани съвети да не давам и непотърсена помощ да не предлагам. Седях си и гледах цирка от първия ред. Демонстрацията беше пълна катастрофа. Повечето техники бяха с гръб към камерите, защото нямаше кой да попита, къде са позиционирани. Децата плъзнаха като хлебарки между зрителите, понеже никой не си беше дал труда да се съобрази с размерите на студиото, което беше колкото кибритена кутийка. Както казвам „Ето така не се прави!“. След предаването ми звъняха колеги и приятели, и ме „скъсаха“ от подигравки „Как можеш да участваш в такава излагация?“. И вместо да се разберем като големи хора (най-вероятно с половин дума), госпожата решила да постави „проблема“ на по-високо място. Както ви разказах, „Президентът“ ни събираше на безбройни (почти всяка седмица), но за сметка на това безкрайни (часове наред) оперативки. Та на една такава „сбирка“, госпожа инструкторката стана и ме обвини пред всички, че ѝ се бъркам в работата, уронвам ѝ авторитета като я изкарвам некомпетентна пред децата и техните родители. Болшинството от присъстващите се нахвърлиха срещу мен с огромно възмущение „Как може такова нещо? Това е некоректно и неколегиално!“. Как да обясниш, че няма такова нещо, че „проблема“ е само в главата на колежката им. Това е като да обясняваш, че нямаш сестра (както е в популярния виц)… Ако смятам, че е некомпетентна, ще си водя ли детето да тренира при нея?! Аз всъщност тези псевдо инструкторчета и техните помощници, които се изживяваха на велики треньори, не мога да ги приема като колеги. Треньор е квалификация, за която се учи минимум 4-5 години в спортната академия, а инструктор може да бъде всеки. По това време в БАТ освен мен, само Венци и Юли бяха завършили НСА, другите най-вероятно даже и не знаеха къде се намира. Когато аз съм тренирал при корейските майстори и те са изпитвали мен и учениците ми, повечето (ако са били родени), не са и чували за таекуон-до. Виждали са корейски майстор само на снимка, на живо – никога. Какви колеги са ми те? Някакави понапреднали ученици, взели по някое медалче на турнир в Чапръчане, препасали черни коланчета и вече са големи специалисти. Да бе да, как не?! Аз преподавах в Академия, а те в детски градини… Така тези неоснователни нападки ме накараха да взема зала и да започна да водя тренировки. Венци ми осигури физкултурния салон на 137 СОУ в Люлин, а аз се заех да покажа на всички аматьори как се прави.

През 2007 г. се случиха няколко интересни събития. Най-голямото по значимост беше организирането и провеждането на международен „Мастер клас“ семинар с ГМ Чой Джунг Хва (ІХ дан) – син на създателя на ТКД – ген. Чой Хонг Хи и президент на ITF-Canada (ITF-C). Синът на Генерала дойде в България по покана на ръководството на новосъздадената федерация БФТТ, за която ви разказах. Този грандиозен форум се проведе в Двореца на културата и спорта във Варна през юни. Семинарът беше изключително полезен, защото Гранд майстора показваше автентично таекуон-до, такова, каквото е учил от своя баща. Не липсваха и трагикомични ситуации (в зависимост от коя страна се гледат). При построяването на всички участници, главният организатор Н. Бакърджиев, който беше председател на БФТТ, но носител на ІV дан, отказа да се строи след Б. Атанасов, който имаше V дан. Трагедия за Ники, комедия за Боби. Аз също причиних главоболие на нашия „Президент“, защото там бях единствен без кантове на добока и надписи на колана (видно от снимките). За мен, както ви казах и преди, парадирането със степени е неприемливо („Коланът не прави боеца“). Ползвах си един пояс за всичко – водене на занятия по самозащита в полицейската академия, за карате, джу-джицу и др. БИ, при които колана (знаете) се увива двойно около кръста. Когато застанахме за снимка с ГМ, ми направи впечатление, че той също носи двойно препасан пояс. Като го попитах защо, той се засмя и ми каза „Аз съм от старата школа (Old school)“. Знаем, че преди Генералът да ги промени в Енциклопедията, коланите са били с други цветове и са се връзвали двойно. Промяната е била наложителна, за да се различават от всички други БИ. Тази ситуация също беше трагикомична – трагедия за Венци и комедия за мен.

През годината се проведоха две състезания в София – Открити национални първенства „Млади приятели на полицията“ в зала „Универсиада“. Първото беше в началото на юни и в него моите ученици участваха за първи път, само с 8-9 месеца подготовка. Те се представиха отлично, завоювайки първите си медали. БАТ организира в началото на септември 10 дневен летен лагер в Приморско. Лагерът беше много ползотворен. Там имахме по три тренировки на ден, колкото „стандартно“ се правят за седмица. За 10 дни се събира обема за 2-3 месеца, а тренировките бяха интензивни и разнообразни. Второто състезание беше в края на ноември, като и в него моите бойци се представиха достойно. Завършихме годината с общо 13 медала. Така се роди станалата впоследствие култова фраза „Е така се прави!“. 5 от 7-те златни медала бяха спечелени от едно момиче с уникален талант. Тя се казваше Александра, а такова феноменално съчетаване на физически и психически качества е изключително рядко срещано. Метафорично бих я описал така: комбинация от Терминатор и Робокоп в тяло на Барби и сърце на Гладиатор. Зимата направихме „Тийм билдинг“ на БАТ – един страхотен ски и сноуборд уикенд на х. „Осогово“.

2008 г. беше наситена със събития. Най-важното за БАТ беше участието на делегация в състав: В. Игнатов, Б. Атанасов, Ю. Илиев и Я. Тасев в IIC (межд. инстр. курс). Семинарът се проведе в началото на февруари в Солун, Гърция. Водещи бяха „Светата троица“ (разбирай техн. комисия) на ITF-V – Марано, Бос и Трахенберг (по това време майстори 8 дан, понастоящем ГМ). Специален гост на събитието е президента на федерацията – мастер Тран Трю Куан (светла му памет). След връщането им в България, се въведоха плакетите. Това бяха едни красиво направени, но напълно безполезни картони, върху които се залепваха стикери за всяка година. Чрез тях ITF „щавеше“ националните федерации, а пък те от своя страна извиваха ръцете на членовете си. Ежегодно всеки инструктор или пом. инстр. си заплащаше тази лепенка и нямаше „Не искам“. Без такъв стикер не може да ползваш зала и да водиш тренировки. Абсолютна аналогия с колата и шофьорската книжка. Книжката не те прави шофьор. Без нея можеш да караш, но нямаш право. През април беше семинарът в КК „Семково“, където се проведе изпит „на тъмно“. На него бяха повишени в степен ІІ дан трима инструктори, но при „Закрити врати“, явно защото показаното от тях не беше за пред хора. Да не ги излагат пред учениците им… През май във Вроцлав, Полша имаше Европейско първенство, организирано от All Europe Taekwon-do Federation (европейския клон на ITF-V). За там заминаха 4 състезатели, 1 треньор и „Президентът“. Представянето на състезателите не беше успешно, но бяха създадени полезни за БАТ контакти с полските майстори Лобода и Йедут – съотв. президент и ген. секретар на AETF.

През годината се проведоха 5 състезания – 2 градски (за купи „Триадица“ и „Левски“), 1 областно (за купа „Люлин“), 1 Републиканско и 1 Открито национално. Както обичам да се шегувам „Не тренирахме, за да се състезаваме, а се състезавахме, за да тренираме“. В тази натоварена програма моите „тигри“ завоюваха общо 87 медала и 5 отборни купи. Това е почти 7 пъти повече от предходната година, но „Който може, го може“ (макар и да звучи нескромно, ама скромността е за хората, които нямат никакви други качества). Ние качества имахме, и то много, а постиженията го доказват най-категорично. Сашка, „машината“ за която ви разказах, беше избрана за състезател № 1 на ЦПТК и на Спортна асоциация на МВР с 5 зл., 4 ср. и 2 бр. медала. Тя беше наградена от министъра на вътрешните работи на официална церемония в МВР. През същата година за първи път започнаха да се провеждат и отборни състезания. На повечето от тях, доминацията на моите бойци беше тотална. Няма как да бъде друго, след като ние се готвехме като корейски командоси. Всички други правеха по 2, максимум 3 тренировки на седмица и то за по около час. За толкова време какво по-напред да направиш: форма, спаринг, основна и специална техника или кондиция? Ние тренирахме 3 пъти седмично в училището (в салона, когато вали или е студено и на двора, когато времето позволява). В събота и неделя бяхме в парка: кросове, спринтове, стрийт фитнес и всевъзможни кондиционни упражнения. Тренировките бяха много тежки, но за сметка на това пък продължителни (шегичка). Тренирахме минимум по час и половина – два. За мен бойната и физическата подготовка са еднакво важни и трябва да са поравно. Нямахме две еднакви тренировки, всяка беше различна от останалите. Този спартански режим се „отблагодари“ в резултатите – в спаринга се биеха като римски легионери, а в специалната техника скачаха с една педя по-високо от противниците си. Най-фрапираща разлика имаше във „Форма отборно“. Каква хореография или синхрон (които са излючително важни, когато петима души трябва да играят като един) могат да направят на своите състезатели, хора, които не са служили в казарма и нямат никаква представа за строева подготовка (маршировка и престрояване в различни формации), и сигурно си мислят, че НСА (спортната академия) и НАСА (космическата агенция на САЩ) са едно и също нещо? Аз съм служил в бойно поделение и 2 години съм трамбовал плаца, а докато следвах във ВИФ съм участвал в грандиозни гимнастически композиции на стадиона, по манифестации и в НДК. Разликата в класата беше като между Мадрид и Макоцево. Сещате се на каква всенародна любов се радвахме с моите ученици от страна на „колегите“ и техните възпитаници. На РП стана голям скандал. Дойдоха Марио и Краси – председател и зам. предс. на БФТ и накараха Венци да бъдат свалени всички пана, банери и транспаранти, обявяващи състезанието като Републиканско. Единствено БФТ като лицензирана организация към Министерството на младежта и спорта има право да организира и провежда РП. „Президентът“ Венци, който се има за голям тарикат, и може да продаде пясък на бедуин и хладилник на ескимос, реши следващото състезание да не е „Републиканско“, а го кръсти „Национално“. Да, ама не. Това беше „Не врат, а шия и не съсед, а комшия“. Естествено, че щом го бяха набелязали, няма да го оставят да си разиграва коня. БАТ беше нелегитимна пред ММС организация и нямаше право да прави държавно първенство, независимо дали се казва РП, НП или ДП. Така останаха да се правят малки състезания като Градски (за купи „Левски“ и „Триадица“) и Областно (за купа „Люлин“). Големите станаха Фестивали и минаха под „шапката“ на СА-МВР към движението „Млади приятели на полицията“, както беше и преди. Малките състезания обикновено бяха за една възрастова група – напр. деца или юноши/девойки (младша/старша), а на големите играеха всички, вкл. мъже/жени. На тях имаше отделно класиране по възрасти, раздаваха се купи според броя и вида на спечелените медали (т.нар. „Олимпийски принцип“), а на края се правеше Комплексно класиране (сбор от всичките) и победителя получаваше огромна купа. На една такава церемония обявяват класирането и капитаните на школите се качват на почетната стълбичка да им бъдат връчени купите. Не знам дали случайно от незнание или умишлено, но съобщиха различен брой от реално спечелените от моите състезатели медали, и съответно ни слагат на второ място. Всеки, който ме познава, знае каква стриктна статистика си водя (в каква възраст, категория и дисциплина, и на кое място). И казвам на Стаси „Слизай от там, това не е нашата купа, няма да я взимаш!“. Свалих го от стълбичката и им обяснявам, че има грешка. Идва „Президентът“ и вместо да тушира напрежението, като разпореди проверка, която да установи дали има или няма грешка, започва да ми се кара „Ти си се объркал! Как може да правиш такива циркове?“. Значи съдийската маса – „Президентшата“ и „придворните дами“, които нямат един ден спорт в живота си и са били освободени от физическо в училище, не могат да сбъркат, а аз, на който животът му е минал в спорт – състезател, треньор, съдия и организатор, съм се объркал?! И му казах „Е, сега ще видиш истински цирк!“. Грабнах помощната съдийска маса и я обърнах нагоре с краката. Разхвърчаха се купи, медали, дипломи… Стана страшно, цялата зала „Универсиада“ онемя. Как ще позволя на някакво самозабравило се хлапе, по-малко от мен с 20 г., на което съм му бърсал сополите и съм го учил да си връзва колана, да ми държи тон?! Няма как да стане! Добре, че нямаше шамари… ама малко остана да го напляскам пред всички. „Президентчето“ ми вика „Подай си оставката! Недопустимо е такова поведение от вицепрезидент!“. Казах му, че не съжалявам за нищо и не се извинявам, а оставка няма да подам. Като иска да ме махне, да свика Общото събрание на БАТ, което ме е избрало. Точно така и стана. На извънредното заседание имаше една единствена точка – отстраняване на М. Илиев от УС на ЦПТК и БАТ за непристойно поведение. После всички, които гласуваха за изгонването ми, след това взеха да ми се обясняват „Тренер, извинявай, че така стана! Ние много те харесваме, ама ни беше разпоредено, знаеш как е…“. Да бе, знам! Отвърнах с реципрочен жест – спрях да им водя тренировки на ст. „Раковски“. Не исках да работя повече с лицемерни подмазвачи и послушковци, които стоят мирно и козируват. Така безславно приключи „шефската“ ми дейност в ЦПТК и БАТ. За мен това беше без значение, защото не съм се родил в УС, нито ми е била детската мечта да бъда „шеф“ (за разлика от много други). Но едно зло никога не идва само…

Големият ми проблем беше залата. През лятото бяха направили ремонт на физкултурния салон – смяна на дограма, осветление, измазване, шпакловка, боядисване и т.н. Подовата настилка беше естествен паркет и на него съответно: притягане, циклене, фугиране и лакиране. Всичко беше топ! Започнахме учебната година с огромен ентусиазъм, чувствахме се като истински новодомци. Супер, докато не заваляха дъждовете… Оказа се, че покривът, който беше с керемиди е „отремонтиран“ изключително некачествено. Таванът протече, а прекрасния паркет подгизна, наду се и се надигна, заприличвайки на алпийски пейзаж. Салонът стана неизползваем и беше затворен. Налагаше се спешен „Ремонт на ремонта“, типично по български. Да, но покривът не можеше да бъде направен през есента и зимата. Трябваше да се свалят всички керемиди, да се постави нова хидроизолация, и след това да бъдат пренаредени наново. Това може да се случи само през лятото. Така буквално останахме на улицата. Споделих за проблема на една оперативка, но както и очаквах, след панаира, който спретнах в зала „Универсиада“, „Президентът“ не предложи решение, напр. да тренираме в някоя от многобройните зали на клуба (имаше в Люлин, Овча купел, Горна баня, Банкя, на ст. „Раковски“ и къде ли не). „Придворните лакеи“ не взеха отношение (както обикновено), а чакаха да се произнесе „Главнокомандващия“, за да гласуват „единодушно“. Но със сигурност са потривали доволно ръце „Е така му се пада на тоя!“.

Помощта дойде от най-неочакваното място, както често става в живота. В този труден момент ръка ми подаде Боби Дечев – един от тризнаците, които бяха треньори на клуб „Кондор“. Те развиваха таекуон-до WTF, но бяхме много близки приятели. Братята имаха зали из цяла София, но Боби водеше тренировки в 33 СОУ в Люлин. Една вечер бяхме седнали на маса и аз им разказах за проблема и как „моите хора“ се правят на ощипани моми. Боби веднага ме покани да тренираме заедно в неговата зала, а Митко и Емо категорично го подкрепиха, без дори да ги моля. Но „Приятел в нужда се познава!“. И така след като бяхме приютени, вече имахме зала, но се появи друг проблем. На много от децата (по-скоро на родителите) новата зала им се струваше твърде далече и спряха да идват на тренировки. Разстоянието между двете зали беше 15-20 минути ходене пеша или 2-3 спирки с автобус. Това беше непонятно за мен, но явно „непосилно“ за други, които не пожелаха да излязат от зоната си на комфорт. Обясняваха ми как щели да възобновят тренировките, като се върнем в старата зала. Това нямаше да стане, но те не го знаеха. Как да им обясня, че това е все едно първокласник, който в началото на първия срок пише само ченгелчета и чертички, и все още не знае А и Б, спре да ходи на училище. Ако в края на годината се върне в клас, когато всички негови съученици вече четат и пишат, той не може да се справи с учебния материал: диктовка, смятане и др. Така с лека ръка се пропиляха доста таланти и две години труд. Писах до в-к „За Люлин“ за нашите премеждия, но никой нищо не предприе за решаването на проблема, само в началото на следващата година излезе една статийка в бр. 21. Междувременно с всичките неразбории, които ме съпътстваха, успях да се дипломирам като магистър от ф-т „Сигурност“ на АМВР. Това беше втората ми магистратура, след тази от Спортната академия през далечната 1986 г.

През 2009 г. беше създадена Обединена Българска Таекуон-до Федерация (BUTF). Абревиатурата означава Bulgarian United Taekwon-do Federation. Учредители бяха клубовете „Евроатлас“, „Феникс“, „Банкя“ и „Сердика“, разочаровани и несъгласни с псевдодемократичното управление на БАТ. За каква демокрация изобщо говорим?! Там цареше тоталитарна диктатура, а на „Президента“ биха завидели Хитлер, Сталин и Мусолини. Той възприемаше организацията като „бащиния“ и я управляваше в стил Луи ХІV. Всички знаем известната фраза на Кралят Слънце „L’État – c’est moi!“. В превод „Държавата (разбирай федерацията) – това съм аз!“. Друг фактор, освен едноличното и безпардонно управление, довел до отделянето на тези клубове, беше претоварения календар и не на последно място възможностите и нивото на участващите в неговото изпълнение… От септември до юни (колкото е учебната година), се правеха 4-5 състезания, 2-3 лагера (всяка ваканция), 3-4 изпита за технически степени (колани) и няколко демонстрации (а, в детските градини – открити уроци). Това означава, че всеки месец трябва да се участва в няколко „мероприятия“ и няма „Не искам!“. „Президентът“ поставяше ултиматуми „Ако не дойдеш да съдийстваш, няма да допуснем децата ти до участие в състезание“ или „Ако не участваш в изпитна комисия, няма да бъдат допуснати на изпит за степен“. Е, ние за какво тренираме тогава?! Ето така „нежно“ ни извиваше ръцете, но за сметка на това, ни експлоатираше напълно безплатно. Прибираха се по един сак пари от състезателите (по-скоро от родителите) за „Такса участие“ в състезание или изпит, но хонорари на съдии и на членове на изпитни комисии не се „полагаха“ и не се изплащаха. Изпитите продължаваха по 7-8 часа (за членовете на комисията, не за участниците), а състезанията често надхвърляха 10-12 часа. А кога, как и на какво ниво се провежда подготовката за тези „масовки“, на никой не му пукаше. Важното беше да са пълни залите и най-вече „касичката“ на БАТ. Основен контингент от трениращи в тези клубове, за които стана дума, бяха деца от детските градини. Там, както знаем, тренировките са 2, най-много 3 за седмица, а времетраенето им е 30-40 минути. За какво ниво става дума?! 5-6 годишни дечица, едва научили напред-назад и ляво-дясно, каква форма могат да играят? А най-големият абсурд беше спаринг за 7-8 годишни! За председател на новосъздадената BUTF беше избран Борис Атанасов, който ме покани да се присъединя към тях с думите „До кога ще го търпиш тоя?“. Клубовете, които влязоха там, бяха ориентирани повече към развитието на ТКД като БИ, отколкото като спорт. С Боби бяхме в прекрасни отношения още отпреди съвместното ни участие в УС на БАТ (аз бях зам. предс., а той ген. секр.), но му отказах. Причината беше, че залата ми е на 1 спирка с метрото или на 15-20 мин. пеша от вкъщи, имах много ученици, голяма част от тях бяха шампиони и медалисти като резултат от нашия 3 г. огромен труд. Не исках да пропилявам всичко това и да започвам наново от 0. Аз този филм го бях гледал отдавна (даже играх в него). И не на последно място, исках да съм лоялен към ЦПТК, та аз бях един от основателите на клуба. Освен това нямах проблем с участието в състезания. От дете обичам спорта и съревнованията, първо като състезател, после и като треньор, а това предизвикателство продължава до ден днешен. Още участвам в различни първенства (за ветерани, естествено), но това е тръпка за цял живот. Не може да се обясни, или я имаш, или не. „Old but gold“. Състезанието е еманация на спорта. Там е мястото, на което да се види „Кой, кой е“. Любим спорт ми стана да натривам носовете на разни смешни аматьори-самозванци и да им казвам „Е така се прави!“ (шегичка).

През тази година имаше 4 състезания на БАТ, в които моите „тигри“ завоюваха 39 медала и 3 купи. Това в сравнение с предходната, когато имахме 87 медала и 5 купи е наполовина, но спорта не е математика. Факторите бяха много и различни, но обективни и независещи от нас. (Дано не прозвучи като оправдание, защото не е). Както ви разказах, състезанията бяха намалени с 1, което предполага десетки медали по-малко. Много състезатели се отказаха заради проблема със залата. Но трудностите не ни пречупиха, а ни мотивираха да работим повече и по-здраво. Както е казал Ницше „Всичко, което не убива ме прави по-силен“. А постигнатите резултати през следващите години го доказаха по най-категоричен начин. Сашка беше избрана за състезател № 1 „само“ на ЦПТК за 2009 г. с 4 зл., 2 ср. и 2 бр. медала, но игнорирана за годишните награди на БАТ и СА-МВР, където бяха предпочетени други (макар и с по-скромни постижения). Тя беше напълно пренебрегната, все едно я няма и през 2007 г., въпреки завоюваните 5 златни отличия. Но така става, като няма точни и ясни критерии, а еднолично (познайте от кого) се решава кой, каква награда да получи с „обективния“ довод „Всички трябва да са доволни“. Като че ли бяхме не спортна, а благотворителна организация. Поканиха ни в Българската национална телевизия с моите ученици за участие в най-популярното по това време детско предаване „Яко“. Там направихме страхотно шоу. Водещите и продуцентите бяха изумени. А в редакцията на телевизията след предаването се получиха безброй писма и обаждания от впечатлени зрители. За да отговорят на огромния зрителски интерес, от БНТ ни потърсиха за още едно участие и започнахме подготовка. Не можехме да си позволим да правим същите неща, трябваше да демонстрираме разнообразие. По това време ние често участвахме в празниците на общините „Люлин“ и „Оборище“. Бяхме доста атрактивни за зрителите и редовно ни канеха по разни мероприятия. Правили сме демонстрации пред Народния театър и Националната библиотека, в Музикалното училище и НДК. Точно последния ден преди предаването в телевизията, тръгвайки си от тренировка, тичаме за да хванем влака и едно момче – Теди, се спъна и се изтърколи по стълбите на метрото. В резултат на тази „каскада“ се оказа, че кракът му е счупен. На сутринта като го видях пред БНТ издокаран с добок и гипсиран крак ми стана лошо. Викам му „Какво правиш бе, маниак?!“, а той ми отговаря „Тренер, нали ти така си ни учил, никога да не се предаваме пред нищо?“. Родителите му, също не могли да излязат на глава с него и го докарали с колата. В студиото като го видяха с гипса и патериците, всички – водещи, режисьори, сценаристи, оператори и продуценти бяха в тотален шок. Питат ме втрещени „И какво правим сега?!“, а аз им казвам „Сега всички ще видят силата на таекуон-до. Нагледно ще покажем един от петте принципа на бойното изкуство, а именно „Непоколебим дух“ (Baekjul Boolgool)“. При първото ни участие Теди направи зрелищно чупене с крак и прескок през 4-5 човека (twio nomo chagi). При второто това явно нямаше как да стане, но чупи бетонни блокчета с ръце. Направихме „От дефекта – ефект“.

През същата година беше създадена World Budokai Federation, една международна федерация, която обединяваше много бойни спортове: кунг-фу, таекуон-до (WTF и ITF), карате, кикбокс, муай тай, ММА и т.н. Митко Дечев ме запозна с д-р Теймур Джафари, който беше „мотора“ на тази организация (те бяха учредители и членове на УС). С мастер Джафари си допаднахме от пръв поглед и той ме покани да се присъединя към тях, както и за участие в Европейско първенство по кунг-фу, което се проведе в НСА. Това запознанство впоследствие прерасна в приятелство, което продължава и до днес. През годините направихме доста съвместни национални и международни форуми: първенства, фестивали, конференции и др. На ЕП Стаси стана вицешампион при децата и това беше първия му успех на международната арена, но да не се отклонявам от темата.

2010 г. беше най-успешната от предходните три за моите състезатели и за мен като треньор. Бяха проведени 4 състезания, на които завоювахме общо 117 медала и 7 купи. Направо отвяхме конкуренцията. Първото състезание беше за деца – Градско за купа „Триадица“. На него спечелихме 15 медала и 1 купа. Второто беше за юноши – Градско за купа „Левски“, но на него участваха и мои деца в по-горна възр. група. Спечелиха 26 медала и 1 купа. Третото състезание беше Областно за купа „Люлин“. Там участваха всички възрасти. На него се провеждаха и отборни дисциплини (за които ви разказах). Много малко школи (най-вероятно николко), можеха да сформират компактни отбори във всички възрасти и дисциплини. Възрастовите групи бяха: деца (момичета/момчета) 7-10 г. и 10-13 г.; юноши/девойки мл. възр. 13-15 г.; юноши/девойки ст. възр. 15-17 г. и мъже/жени +18 г. Дисциплините бяха: форма, спаринг и спец. техника (инд. и отб.). Това доведе до компромисното решение да бъде позволено по-малки на възраст да участват при по-големи, обратното беше забранено. Бяха окомплектовани за първи път смесени отбори, съставени от различни по пол състезатели (т.нар. „Микс“). Съобразявайки се (по-скоро възползвайки се) от тези нововъведения, успяхме само с деца и юноши/девойки, без мъже/жени да спечелим общо 30 медала (25 инд. и 5 отб.) и купа за ІІІ място в компл. класиране. Четвъртото състезание беше Национален фестивал на бойните спортове – грандиозен форум, в който се проведоха турнири по таекуон-до (ITF и WTF), карате, джудо, самбо, джу-джицу и др. Фестивалът продължи два дни, като започваше с кантар в 8 ч. сутрин и завършваше в 22 ч. вечер. Участваха състезатели от всички възрасти във всички дисциплини: форма, спаринг, спец. техника и силов тест (чупене) инд. и отб. Това бяха стотици срещи, които се провеждаха на 5 доджанга (игрални полета). За участието си в тази оспорвана надпревара нашата школа получи много сериозна подкрепа. Както ви разказах, ние работехме в ползотворно сътрудничиство с ТК „Кондор“ – тренирахме в тяхната зала, когато нашата беше затворена, правехме съвместни лагери на море и планина. Така, че не беше изненада, че 4 бойци от този клуб, който развива WTF решиха да участват и на „Спаринг“ в ITF. Освен тях и 3 курсанти от АМВР с участието си ни оказаха безценна помощ, за която сме безкрайно благодарни. Завоювахме общо 36 инд. и 10 отб. медала. Спечелихме и 4 купи: ІІ място – деца, ІІ място – юноши/девойки, ІІ място – мъже/жени и І място комплексно. Тези успехи бяха плод на огромен труд. Представете си колко подготвен физически, технически и психически трябва да е един състезател, за да може не само да участва, а и да побеждава във всички дисциплини. Капитанът Стаси извоюва 9, а Гюри 8 медала, като играха в 3 възрастови групи (13, 15 и 17 г.). Майя и Сашка имаха по 5 медала, а играха в 2 (15 и 17 г). Вальо беше с 4 медала от 3 възрасти (11, 13 и 15 г.). Тези състезатели не са се родили шампиони, а са станали такива, защото са попаднали на правилното място и са тренирали по правилния начин. Само ние си знаем колко пот и кръв са проляли, тоновете тежести, които са вдигали, километрите, които са пробягали, хилядите подскоци, лицеви опори, коремни преси и т.н. Но както казват американците „No pain, no gain“.

Правейки ретроспекция, бих определил 2010 г. като напълно противоречива. Събитията, които се случиха и последствията от тях бяха диаметрално противоположни. На единия полюс бяха успехите ни в състезанията, които ни донесоха радост, гордост и удовлетворение от отлично свършената работа. На другия полюс бяха злоба и нанавист, породени от завист, които получавахме от инструкторите и техните възпитаници. Бяха въведени „жестоки“ рестрикции от „Ръководството“, за които ще разкажа по-нататък. Стаси и Майя бяха определени за таекуондисти №1 на ЦПТК, БАТ и СА-МВР, и удостоени с плакети, връчени лично от министъра на тържествена церемония в МВР. През годината Стаси завоюва 21 медала, което беше абсолютен прецедент (никой преди и след това не го е постигал). Майя спечели 14 медала, а Вальо беше награден от фондация „Спорт без граници“ за високи спортни постижения – 10 медала. За тези успехи на моите състезатели бях обявен само за „Треньор №1 на БАТ“ и получих подобен на пепелник плакет. Приех това не като знак на уважение, а като унижение. На Годишните награди на СА-МВР министъра връчи плакет за „Треньор №1“ на един „шушляк“, който нямаше нито един състезател, камо ли успехи, дори не водеше група, но приближен на „Президента“… Това беше не парадокс, а пълен абсурд! Все едно да обявят за спортист №1 Таня Богомилова, а да наградят треньора на Стефка Костадинова. Бях безкрайно разочарован и обиден от такова неглижиране на моите усилия, подплатени с резултати, и фаворитизирането на някакъв „парашутист“. Питам Венци „Какво става? Моите хора са №1, а награждавате за треньор на годината човек, който няма нито един състезател?!“. Той нагло ми отговаря „Е, ако и теб те бяхме наградили, щеше да е прекалено. Другите щяха да се сърдят. Нали знаеш, трябва всички да са доволни“ Казах му, че не искам повече никакви награди и няма да номинирам мои състезатели за награждаване. Да си правят техните шуробаджанашки класации без нас.

В края на годината „семейния“ (пардон, управителния) съвет на *едерацията, на който бяхме „трън в очите“ въведе кардинални промени в състезателния правилник. Разрешаваше се на един/а състезател/ка да участва само в една възр. група. Не можаха да преглътнат как 13 годишни хлапета, които са по 150 см и нямат 50 кг правят 17 годишни дангалаци с по 20 см по-високи и с по 20 кг по-тежки (някои даже пом. инстр. с черни колани) за посмешище. Другите промени за участие на спаринг бяха изискване за минимум жълт колан и 12 навършени години. Но, както казвам „Няма значение на колко години си или какъв колан носиш. Или можеш, или не!“. При мъжете моите „гладиатори“ от Академията, които бяха тренирали кикбокс, муаи тай и ММА, нямаха степени по ТКД и си излизаха с бели колани. Това не им попречи да изложат инструкторите с черни колани пред учениците им и техните родители. Направо им изнесоха лекция на тема „Ето така се играе спаринг“. При децата доста срещи бяха прекратени от съдия, треньор или лекар. Когато жребият пратеше някое надъхано дете срещу моите „машини“, които нямаха спирачки и задна, то често си тръгваше с разбит нос, насинено око или натъртени ребра. Ами няма как всички да са доволни…

През 2011 г. се случиха няколко изключително важни събития, които предопределиха последвалото развитие на таекуон-до. В началото на май в Банкя е поканен от BUTF за семинар ГМ Лим Чинг Синг IX дан – президент на Аdvanced Taekwon-do International (ATI). Като съпътстващо мероприятие е проведен учредителен конгрес, на който е създадена Аdvanced Taekwon-do Europe (ATEU). На този конгрес е избран инструкторски борд, в който влизат: мастер Иван Цачев VІІ дан, президент на Advanced Taekwon-do Norway (ATN) и вицепрезидент на ATI – президент, Борис Атанасов, председател на BUTF – вицепрезидент и Мирослав Трифонов – ген. секретар. Прието е лого на организацията и е регистриран домейна Atkd.eu. Семинарът завършва с изпит за черни колани, проведен от ГМ Лим. На изпита успешно защитават нови степени ръководството на BUTF: Боби VІ дан, Миро ІV дан, Елица ІІІ дан и няколко техни ученици І и ІІ дан. Разказвам за тези събития в трето лице, защото не съм пряк участник в тях. Съвсем случайно срещнах Елица в метрото и тя ми казва „Ще правя семинар при мен, поканила съм един ГМ, ако искаш, ела в моята зала в Банкя“. На вас това как ви звучи? Защото на мен 2-3 пъти АЗ в едно изречение ми прозвуча доста грандоманско. За BUTF изобщо и дума не стана. (Е, може би тя се отъждествявала с организацията, не случайно всички ѝ викаха „Шефката“). Когато членуваше в БАТ, бяха много близки с „царскотото семейство“, даже беше сложена на моето място в УС след изгонването ми. Може да е прихванала нещо от тях… Аз на нея ѝ бях „сърбал попарата“, така че изобщо не го приех на сериозно. Впоследствие като се видяхме с Боби и Миро, и те ме питаха защо не съм отишъл, а съм бил поканен, се разбра, че е станало недоразумение. Елица им казала, че сме се видели и ме е поканила, и те съответно не ми звънят, за да ме канят официално. Ако някой от тях ме беше потърсил, най-вероятно щях да отида. Но както и да е, продължаваме с историята.

През юни в България дойдоха по покана на БАТ двама полски майстори, за да проведат семинар. Това бяха master Тадеуш Лобода VII дан – призидент на Аll Europe Taekwon-do Federation (европейската федерация по таекуон-до) и master Йержи Йедут VII дан – гл. секретар на АETF. БАТ не разполагаше с материална база за такъв мащабен форум. Ползваха се физкултурните салони в училищата. Залата на ст. „Раковски“ беше неподходяща, а да се наеме „Универсиада“, която е с капацитет 2000 души, за да се ползва от 50 също беше неприемливо. Затова, въпреки противоречията, които имахме с БАТ, реших да им протегна ръка и организирах провеждането на семинара в Академията на МВР. По това време имах пълна подкрепа от ръководството на АМВР – ректор, зам. ректор, декан, зам. декан на ф-т „Полиция“ и т.н. Официалната среща се състоя в заседателната зала на ректората. В нея участваха ръководителите на АETF, БАТ, АМВР, СА-МВР, гости от Сърбия и Гърция, много журналисти. Събитието беше медийно отразено от телевизия, преса и интернет. Проведоха се задълбочени разговори за настоящото и бъдещото развитие на ТКД в България и Европа. Най-важно беше даденото домакинство за провеждането на Европейска купа през 2013 г. Връчиха се специални плакети, даже и аз получих такъв (шегичка). Практическата част на семинара се проведе в спортната зала на Академията. Семинарът завърши с връчване на сертификати на участниците и изпит на инструктори от БАТ за повишаването им в степен. „Президентът“ ме навиваше и аз да се явя, но му отказах категорично. Не можех да си позволя да се явявам без подготовка и да се излагам. Изпитът беше пълен провал. Някои не си знаеха формите или ги бъркаха. Повечето не можаха да си счупят дъските на специална техника и на силов тест. Техниките за самозащита (хосинсул) бяха някаква пародия. Полските майстори се ядосаха и се скараха на Венци „Как може да се явяват толкова неподготвени хора? Това, че сте домакини, не значи, че ще ви се правят компромиси! А вие явно само на домакинството разчитате?!“. Голям срам. От 6-7 души, само 2 защитиха, едната беше Ваня за която съм ви разказвал. За да излезе някак от конфузната ситуация и да замаже положението „Президентът“ ме помоли да направя демонстрация по „Police self-defence“. Спретнах такова шоу, че поляците седяха и гледаха втрещени (и не само те). Бяха възхитени от такова невиждано зрелище „Real action“ и викат на Венци пред всички „Имате такъв майстор от световна класа, защо не го ползвате, а правите някакви глупости?!“. Това беше един от най-готините комплименти, който съм получавал за моите умения.

Спортният календар също беше наситен със състезания. БАТ организира традиционните 4. На Градското за купа „Левски“ спечелихме 16 медала и ІІ място компл. На купа „Триадица“ – 13 медала и ІІІ място компл. На Областното за купа „Люлин“, което беше за всички възрасти – 24 медала и ІІІ място компл. На Националния фестивал на бойните спортове участваха и състезатели от Сърбия и Гърция, та стана интернационален (шегичка). На него завоювахме 18 медала и ІІ място при юноши/девойки. През лятото се проведе станалият вече традиционен летен лагер на морето. В него участие взеха и гости от Сърбия.

След наложените промени от БАТ и обидното незачитане на моя и на учениците ми труд, съвсем естествено беше да търсим алтернатива. Щом не разрешаваха на деца под 12 навършени години да играят спаринг, ще намерим място, където да покажем какво можем. Все пак ние тренирахме боен спорт, което предполага участие в битки, а другите тренираха „корейска гимнастика“ – форми и спец. техника. При състезание на форма противниците нямат никакъв контакт, те дори са на 2-3 м един от друг. Всъщност не те побеждва съперника, ти се побеждаваш сам. (Съдиите гледат кой прави по-малко грешки). При съревнование на спец. техника дъската не те удря и не те боли (тя дори не е от дърво, а от пресована гума). Просто си стои на някаква височина и ако не можеш да я ритнеш с изискуемата техника и ударна повърхност не ти зачитат опита. Е, какво БИ е това?! Повече изкуство, отколкото бойно (шегечка). Ако ще е изкуство, защо да не е опера, балет или живопис? Има и източни изкуства като икебана и оригами. Щом е „бойно“, етимологията на думата „бой“ предполага контакт с противник. За да бъде спорт са въведени правилата, а опоненетите са разпределени по пол, възраст и тегло (категории). Обезопасени са със спец. екипировка (каски, назъбници, ръкавици, протектори за краката, кори за подбедриците, бандажи за слабините, нагръдници и др.). Като експерт по бойни изкуства и треньор по бойни спортове често ме питат „Каква е разликата между бойно изкуство и боен спорт?“. Краткият ми отговор е „Sparing is win or lose. Fighting is live or die!“. Изискването за минимум жълт колан към моите курсанти решихме като взехме сертификати от БФТ-WTF (които БАТ признаваше) чрез ТК „Кондор“. Това, че един състезател може да участва само в една възраст също не ни беше проблем. Вярно, взимахме по-малко медали, ама и не стояхме по 12-14 ч. в залата. След като малките не игрят спаринг, където има различни категории, възрасти и пол, съответно много срещи, което отнема време, състезанията приключваха доста по-рано. Фактът, че „моите хора“ не ме ценят и уважават, ме освободи от дълбоко вкорененото му чувство за лоялност към клуба и организацията. В началото на годината с братя Дечеви направихме в Божурище турнир по таекуон-до (ITF и WTF) за купа „Кондор“. Там децата играха спаринг на воля, като извоювахме 28 медала и І място компл. (ITF). През лятото World Budokai Federation организира Световен фестивал на БИ „World martial arts festival BUDOKAI“, който се проведе в НСА. В него участваха повече от 400 бойци, които мериха сили в турнири по кунг-фу, таекуон-до, кикбокс и др. В този грандиозен форум със специална покана от д-р Теймур Джафари взехме участие с отбор съставен от мои деца и курсанти от АМВР в турнира по кунг-фу. Със завоюваните 13 медала допринесохме за спечелването на купата за І място в класирането по нации пред Ливан (ІІ) и Португалия (ІІІ). В края на годината с мастер Джафари организирахме Европейско първенство по кунг-фу „ІІІ Open European kung fu championship“. Тази престижна надпревара беше медийно отразена от bTV, НТВ и в-к „Монитор“. Проведе се в АМВР, където имах пълна подкрепа от ръководството. В шампионата участваха над 100 състезатели от 5 държави. Със спечелените 23 медала от моите „тигри“, спомогнахме за завоюването от България на І място в компл. класиране пред Азербайджан и Сърбия. За перфектната организация и предоставените отлични условия, ректора, зам.ректора и моята скромна личност бяхме удостоени с почетни плакети и сертификат за официално членство в WBF. Какво друго до кажа освен класиката „Като ти захлопнат една врата, някъде ти се отваря друга“…

През 2012 г. БАТ организира 2 международни семинара, 2 състезания за купи „Люлин“ и „Триадица“, Нац. фестивал в София, както и Балкански фестивал в Бургас. Първият семинар беше в София с водещ СМ Василис Александрис VІІІ дан от Гърция (понастоящем ГМ ІХ дан). Той демонстрира уникална гъвкавост, а ударите които изпълняваше като за учебник се отличаваха с експлозивност и невероятна прецизност. Помежду си се шегувахме, че мастер Васко е гръцкия Ким. Семинарът завърши с изпит, на който двама инструктори от БАТ бяха повишени в степен. След „катастрофата“ с полските майстори м.г., този път се бяха подготвили сериозно и се представиха на ниво. Вторият семинар беше в Ниш, Сърбия, на който аз бях водещ, като имах двама асистенти и един „куфар“, който отговаряше за международните връзки на БАТ. Семинарът беше по покана и с любезното домакинство на нашия колега Звездан Миленкович. Неговият клуб развиваше таекуондо WTF и от години идваше на Фестивалите на БИ, където някои състезатели участваха и в турнирите по ITF. Сръбските ни приятели редовно идваха на мероприятията организирани от БАТ – състезания, лагери и семинари. Целта на семинара беше подпомагането им за участие в предстоящата Европейска купа и приравняване на дановете, които имаха от WTF към ITF. Запознахме ги детайлно с правилника на четирите състезателни дисциплини: спаринг, форма, спец. техника и силов тест, както и с изискванията за технически степени.

През годината спортната програма беше богата на състезания. Участвахме в 3 организирани от БАТ: Областно за купа „Люлин“, където имахме17 медала и купа за ІІ място – деца; Градско за купа „Триадица“ – 13 медала и ІІІ място компл. и Национален фестивал на бойните спортове – 8 медала. В Бургас се проведе І Балкански фестивал, но ние не участвахме, тъй като БАТ не осигуряваше нищо. Всички разходи (които никак не са малко) за път, хотел храна и такса участие бяха за собствена сметка. С наложените промени и с отношението към нас, за които ви разказах, БАТ вместо да ни извади очите, ни изписа веждите. С различни партньори организирахме и проведохме няколко грандиозни национални и международни прояви. В АМВР направихме: с братя Дечеви – Традиционния турнир по таекуон-до (WTF и ITF) за купа „Кондор“ (19 медала и І място компл. ITF); с д-р Джафари и БКТФ – Национален открит шампионат по кунг-фу (15 медала и ІІ място компл.); с WBF – „Open European Demonstrative kung fu festival“ (10 медала); с IMASTI – семинар по Джийт куон до с водещ SGM Ричард Бустило ХІ дан – шеф-инструктор на International Martial arts & Boxing Academy – САЩ, включен в „Black Belt Hall of Fame“ и „World Martial arts Hall of Fame“. Участвахме в Отворен турнир по кикбокс „Ikken open“ (10 медала) и Отворен международен кунг-фу шампионат „Open International Budokai martial arts Championship“ (21 медала и І място компл).

През 2013 г. и двете алтернативни на БФТ-ITF организации имаха голяма активност. БАТ – международен семинар, летен лагер, 3 национални и 4 международни състезания. BUTF – семинар с ГМ Лим и конгрес на ATEU. Семинарът на БАТ беше с водещ СМ Панайотис Яламас VІІІ дан – президент на ITF Hellas (гръцката таекуон-до федерация), понастоящем ГМ ІХ дан. От нашата зала участвахме 4 души. Първото състезание беше Открит турнир за купа „Левски“ (7 медала). След това беше най-голямото предизвикателство – Европейска купа по таекуон-до „V European taekwon-do cup“, в която участваха повече от 20 държави и стотици състезатели. За разлика от ЕП, където участват само нац. отбори с ограничен брой състезатели, в ЕК участват клубни отбори, като няма ограничения за брой клубове или състезатели от една страна. Проведе се в Самоков, като три дни се играеше от сутрин до вечер на 5 доджанга. Аз бях съдия, а моите трима „тигри“ извоюваха 8 медала в тази престижна надпревара: Стаси и Сашо по 3, а Валери – 2.

Следваше Областно първенство за купа „Люлин“ (13 медала), а в края на годината Национален фестивал на бойните спортове (8 медала). Това бяха събитията, в които ние участвахме. На Балканският фестивал в Бургас и на двата международни турнира в Унгария и Украйна не сме ходили. Както ви разказах, БАТ не даваше и 1 стотинка за участниците. Всеки си поемаше разходите, които не бяха никак малки от собствения джоб – транспорт, хотел, храна, такса участие, екипировка и т.н. Участието ни в ЕК излезе не „солено“, а направо златно. Плащане на: подготвителен лагер в Боровец, транспорт от и до София, после от и до Самоков, плюс храна и нощувки, такса участие, закупуване на екипировка (добоци и анцузи). БАТ не даде дори и по една тениска. Добре, че фирмата „TOP TEN“, която беше официалната марка на първенството, предостави за служебно ползване каски, ръкавици и протектори за ходилата, че ако и тях трябваше да си купуваме щеше да ни дойде съвсем нанагорно. Всеки артикул от задължителната предпазна екипировка струваше по 70-80 €, а знаете, че всеки състезател трябва да има син и червен комплект. Закупихме си само добоците по 60 € (направо евтиния). Добре, че бандажите за слабините и корите за подбедриците се носят под добока, та за тях нямаше изискване. Със съдийският си хонорор успях донякъде да „покрия“ разходите. Според подписан договор за изключително представителство между АETF и „TOP TEN“, никой нямаше право да играе с екипировка от друга марка (напр. Adidas). На всяко игрално поле имаше по двама съдии (съотв. за червен и син състезател), които да следят за стриктното спазване на това изискване. Питам гл. съдия, който беше швед, защо АETF плаща по 500 € хонорар на ден за тези 10 съдии (на 5 игр. полета по 2). Той ми обяснява, че състезанието се излъчва „на живо“ по цял свят и ако се види, че само един състезател е с екипировка от друга марка, глобата, която ще плати федерацията на фирмата ще е над 500 хиляди. Ако се провеждаше не в България, а в чужбина, най-вероятно нямаше да участваме. Може би в някоя от близките дестинации – Гърция, Сърбия или Румъния, можеше да си позволим, но в отдалечени и с много висок стандарт държави като Дания, Швеция, Норвегия и др., щеше да е непосилно за нас.

BUTF организира втори семинар с ГМ Лим Чинг Синг ІХ дан през юни. Като част от програмата се проведе ІІІ конгрес на ATEU, на който единодушно бяха преизбрани: мастер Ив. Цачев за президент, Б. Атанасов за вицепрезидент и М. Трифонов за ген. секр. Този път, за разлика от 2011 г. ми се обадиха Боби и Миро, и официално ме поканиха. Беше представена книгата „Таекуон-до – пътят на здравия разум“ на която те бяха автори (имам я с автограф от ГМ Лим). За семинара бяха наели една частна зала в бизнес парка, предлагаща перфектни условия за събитие от такъв ранг. Там ме представиха на ГМ, с когото веднага си допаднахме. Питам го дали може да изпита един мой ученик за черен пояс І дан, а той учуден ме пита защо да го изпитва, а не някой от тези, на които е дал правомощия. Как да му обясня, че детето не иска да се явява пред българска комисия и стои 5 г. с 1 гуп въпреки, че беше капитан на нац. отбор и има един куп медали? Стаси казваше „Половината са ти приятели и ще си мисля, че колана ми е подарен. А другите, които не ни харесват, защото им бием състезателите ще кажат, че не ставам, ама хайде от нас да мине… да видите колко сме готини. Искам да се явя пред майстор от чужбина, който не знае кой съм и какъв съм, а ще ме оценява по това, което мога“. Изпитът беше в стил „Old school“ – от А до Я. „Copy-paste“ на изпита ми пред мастер Сок през 93 г., за който ви разказах. Разликата беше, че аз чупих един сак керемиди с всевъзможни удари, а Стаси двусантиметрови дъски. Но да не забравяме, че аз бях на 30, а той само на 15 г. Гранд майсторът остана много доволен от нивото, което показахме и ми казва „Сър, имате перфектен боец, гордост за всеки инструктор. Аз нямам никакви забележки, имам само суперлативи. Поздравления!“. Като му казах, че за мен гордостта е двойна, защото освен треньор съм му и баща, ГМ беше впечатлен. Поздрави ни още веднъж и се снима с нас. На официалната вечеря, като разбра къде и откога работя, и с какво се занимавам, той ме покани да се присъединя към ATI. Каза, че човек с моя опит е изключително ценен за организацията. Беше много изненадан, че за над 20 г. практикуване на ТКД съм „само“ ІІІ дан. Предложи да ме промотира в ранг „Международен инструктор“ ІV дан, като ме оторизира да провеждам изпити и да сертифицирам моите ученици към ATI. Благодарих му за оказаната чест, но отказах. Обясних му, че проявявам лоялност към организацията, в която членувам в момента. ГМ Лим ме попита дали мога да го поканя в Академията. Казах му, че мога да го поканя на вечеря в ресторант или у дома на гости, но за такава сериозна институция като АМВР, която не ми е бащиния, ще ми трябва специално разрешение. На другия ден отидох при ректора на Академията – доц. д-р Иво Великов. Той много ме уважаваше и имах пълна подкрепа и доверие, защото съм му бил преподавател. Обясних му кой е ГМ Лим и по какъв повод е в България. Попитах го дали може да организирам посещение и да направим среща между тях двамата. Ректорът много се зарадва, но каза, че заминава в командировка и за съжаление няма да може да присъства на такава среща. Извика декана на факултет „Полиция“ – доц. д-р Бойка Чернева и я попита дали би се ангажирала с посрещането на специалния гост. Доц. Чернева прие с ентусиазъм и каза, че за нея ще бъде чест да се запознае с такава знаменитост. На следващия ден осъществихме визитата на ГМ в АМВР. Официалната среща на която присъства ръководството на ATI, ATEU и BUTF – ГМ Лим, мастер Цачев, Б. Атанасов, М. Трифонов и ф-т „Полиция“ се състоя в заседателната зала на ректората. Там бяхме посрещнати от декан Чернева. Тя беше удостоена с почетна значка лично от президента на ATI – ГМ Лим. Проведоха се задълбочени и интригуващи разговори по въпросите на бойните изкуства. Беше договорено при следващото идване на ГМ в България, той да сподели своя опит с обучаемите в АМВР. Разведох ВИП гостите из цялата академия – музея, учебните и спортните зали. Гранд майсторът се радваше като дете в сладкарница и си направи безброй снимки. Най-силно впечатление му направи богатата колекция полицейски униформи от цял свят. И така ГМ беше възхитен от посещението си в Полицейската академия, а аз по това време нямах абсолютно никаква представа, че съвсем скоро ще започнем да работим заедно, но затова ще ви разкажа по-нататък. През октомври ГМ Лим получи официално признание за изключителни постижения като ТКД пионер в Малайзия и Канада. На тържествена церемония в Лас Вегас, САЩ, той беше приет в „Taekwondo Hall of Fame“.

Състезателната ни програма, извън мероприятията на БАТ беше доста натоварена, но успешна. Световната федерация по традиционно кунг-фу (WTKF) трябваше да прави СП в гр. Констанца, Румъния. По този повод ми се обади мастер Джафари и ме покани да участваме в Отвореното национално състезание на БКТФ, което е квалификация за определяне на нац. отбор. Състезанието се проведе в боксовата зала на ЦСКА, където моите бойци завоюваха 8 медала и ІІ място компл. Впоследствие румънците имаха проблеми с организацията и домакинството на СП беше преместено. „World kung fu championship 2013“ се състоя в зала „Олимпия“ в гр. Каварна, България. Там участвахме със 7 състезатели, които спечелиха 9 медала. Така допринесохме България да бъде на ІІ място в компл. класиране след Румъния и пред Молдова, Ливан, Италия, Испания и др. Завършихме годината с участие в Отворен международен кунг-фу шампионат, който се проведе в „Овергаз арена“, София. С извоюваните 7 медала спомогнахме в компл. класиране България да е на І място пред Румъния и Азербайджан.

2014 г. беше преломна за мен и моите състезатели. През годината БАТ организира няколко мероприятия. На Откритият турнир за купа „Левски“ не участвахме, защото щеше пак да е в гр. Елин Пелин, където залата беше в плачевно състояние – не се отопляваше и покрива течеше, а водата се събираше в кофи. За мен е неприемливо да рискувам здравето на децата като висим цял ден в арктически условия. Предишната година състезанието пак се проведе през февруари и стояхме с шапки и якета върху добоците като ескимоси. Температурата навън беше под нулата, а вътре сигурно не повече от 10-12°С. Ние спортуваме за здраве, а не да си даваме здравето за спорта. През април имаше лагер в гр. Априлци, но и там не отидохме. Да си плащам от джоба за мизерни условия и да си използвам 7 дни от годишния отпуск няма как да стане. А имах и занятия в АМВР, тях кой щеше да ми ги взима? По същото време д-р Джафари направи Отворен кунг-фу шампионат и ни покани за участие. Там взехме 5 медала и купа за ІІ място комплексно. През юни БАТ проведе Областно първенство за купа „Люлин“. На него участвахме и завоювахме 6 медала.

Повратният момент дойде на 15 септември като гръм от ясно небе. В петък (12.09.) звъни Венци и ми казва „Как си? Имаш ли готовност от понеделник да започваш тренировките? Сега излизам от кабинета на директора, преподписахме договора за новата учебна година.“. Отговорих му, че аз и учениците ми сме топ, и нямаме търпение да подновим тренировките. В понеделник (15.09.) ми се обажда и ме пита къде съм. Казах му, че съм на работа и той ме изненада, като каза, че ще дойде в Академията да говорим. Питам го защо не каже по телефона, а той ми обяснява, че било важно и трябва да се видим. Идва „Президентът“ на крака и ми казва „През уикенда имаше УС на БАТ, на който се взе решение да ти бъде отнета залата в 137 СОУ. Нищо лично“. Какъв УС, бе?! Всички знаем, че в БАТ действаше не управителен, а семеен съвет на принципа „Жената каза и ние решихме“. Явно като се е прибрал вкъщи и е споделил с „Президентшата“, тя е откачила „Как ще му преподписваш договора на тоя?! Знаеш, че не мога да го понасям!“. Много ги дразнеше, че контактувам с други организации, участваме в техни мероприятия и дори правим съвместни събития. Този чехльо, дето няма една прочетена книга през живота си, се прави на дон Корлеоне (не, че го знае кой е) и ми вика „Нищо лично“?! Когато филмът излезе той не е бил роден. А, ако беше прочел книгата на Марио Пузо, по която е направен, щеше да знае, че в крайна сметка всичко е лично. Върхът на наглостта му беше като ми каза, че това дето ми взима залата не пречело хората ми да останат и да си тренират. Даже и Стаси можело да остане като пом. инстр. То така и баба знае – в разработена зала и с подготвени състезатели. На „Манчестър юнайтед“ или „Реал Мадрид“ всеки може да е треньор. Знаем, че човек има някакъв предел, т.нар. „Праг на търпимост“. Е, за мен това беше „Break point“. Казах му, че никога повече не искам да го виждам и да го чувам, и пред него му изтрих номера от телефона си. И така след 10 г. възходи и падения дойде „Време разделно“ между мен, ЦПТК и БАТ. Започнахме с пререгистрацията на ЦПТК през 2004, създаването на БАТ през 2006 и приключихме взаимоотношенията през 2014. За периода 2007-2014 г. са завоювани стотици медали и десетки купи. И като го казвам, това не е „изхвърляне“, а реални резултати – 580 медала, от които: 218 зл., 202 ср. и 160 бр.; 32 купи от които: 10 за І, 10 за ІІ и 12 за ІІІ място. Мои състезатели са били № 1: Сашка на ЦПТК и СА-МВР 2008 г. и на ЦПТК 2009 г.; Майя и Стаси на ЦПТК, БАТ и СА-МВР 2010 г. Аз съм награждаван многократно за треньор № 1 на ЦПТК и БАТ, но никога на СА-МВР. Явно като единствен действащ служител на МВР не съм бил достоен (шегичка). Само от ТКД медалите ни бяха 453 (167, 154, 132), а купите 23 (6, 6, 11). Който проявява интерес, може да проследи хронологията на успехите ни на https://amarts.eu/?page_id=191.

Обадих се на Боби и Миро, разказах им какво е станало и си уговорихме среща. Вечерта отидох в 137 СОУ и обясних на децата и родителите, че ми взимат залата, но който иска може да остане. Казах им, че ще търся нова зала, но не знам колко време ще отнеме да намеря, нито къде ще бъде. Повечето от тях (около 20) предпочетоха да останат. Взеха да ми обясняват колко много ме харесват и колко били доволни, но избраха удобството пред лоялността. Разбираемо е, детето си остава след часовете в училището и никой не трябва да се ангажира – до го води, да го чака и да го прибира. Само най-преданите ми адепти (5-6 деца и родителите им) казаха, че идват с мен. Бащата на Вальо каза пред всички „Тренер, ние сме с теб, ако ще новата зала да е и на луната“. Те пътуваха по 5 пъти седмично от Гурмазово до София за тренировки. Сашо го караха от Банкя, а Илия от Волуяк, без значение дали е лято или зима. Ето това се казва вярност! Всички бяха шампиони, а впоследствие станаха и носители на черен пояс, но за това ще разкажа по-нататък. Докато намеря зала тренирахме в парка, когато времето позволяваше. Като застудя и заваляха дъждовете, продължихме с тренировките в празния басейн на 33 СОУ. Той не работеше, защото му предстоеше ремонт. Директорката на УСШ, чиято собственост е басейна ми беше състудентка от НСА и много ни помогна като разреши да го ползваме, за което сме ѝ безкрайно благодарни. Когато открих „Be shape studio“, с мениджъра Росен си стиснахме ръцете и вече 12 г. работим заедно, въпреки, че сменихме 2 зали, а сега сме в трета. Като се видяхме с Боби и Миро, те ме посрещнаха с отворени обятия и думите „Хайде, бе! От 5 г. те каним да се присъединиш към нас. Най-сетне дочакахме, добре си дошъл“. Веднага ме включиха в инструкторския борд на BUTF и ми регистрираха сайт amarts.eu на клуба, който реших да се казва Martial arts academy. След няколко дни получих мейл лично от ГМ Лим. В него той ме поздравяваше, че съм преминал към BUTF и ме качва като официален член в страницата на ATI. Освен това ми заръча да се готвя за изпит за повишаване в ранг, когато пак дойде в България. Писа, че имат уговорка с мастер Цачев и Боби да направят семинар и конгрес през 2015 г.

През ноември БКТФ организира Отворен международен кунг-фу шампионат в зала „Триадица“. Там завоювахме 5 медала. В края на декември проведох за първи път самостоятелно изпит в новата ни зала „Be shape“ и състезателите ми бяха сертифицирани от BUTF. Така ударно завършихме 2014 г. С напускането на ЦПТК и БАТ, и с преминаването ни към BUTF, ATEU и ATI отворихме нова страница в нашата скромна история.

Очаквайте скоро интервюто с Мастер Илиев (част 4), в което разказва за развитието на таекуон-до след напускането си на ЦПТК и БАТ, създаването на MAA и преминаването му в BUTF, ATEU и ATI.