Интервю с мастер Марио Илиев (VІІ дан) – председател на инструкторския борд на Аdvanced Taekwon-do Europe, член на директорския борд на Аdvanced Taekwon-do International и главен инструктор на Martial arts academy (част 2)
Как открихте таекуон-до?
Взаимно се открихме. В началото на 90-те един мой приятел – каскадьор, който тренираше при Ким Унг Чол ме запозна с него. До тогава бях слушал само митове и легенди, и много исках да видя на живо и да се запозная с корейския майстор.
По това време Майсторът водеше тренировки във ВИФ (така се казваше тогава НСА), на стадион „В. Левски“ и в залата на ВИАС (сега УАСГ). Един ден отиваме с този мой приятел (серт. № BU-1-70), който е тренирал при легендата на бойните изкуства Хван Джън Нам в залата на ВИФ при Ким, а знаем, че Хван довежда Ким в България през 1985 г. (Този „тигър“ впоследствие се пенсионира като полковник от НСО, но това е встрани от темата). Запознаваме се с корейския майстор и той ме разпитва какъв съм, що съм. Като разбра къде работя и с какво се занимавам, ме покани да отида в зала „Универсиада“, където ще прави демонстрация. Той имаше реплика „Аз не говори, аз покаже!“, която си е негова запазена марка. Но това се е доказало във времето „По-добре един път да видиш, отколкото десет пъти да чуеш“. По това време бяха хит „Свободните двубои“ (страшна „касапница“, предшественик на ММА), където се биеха по неясни правила всякакви „гладиатори“ – борци, боксьори, джудисти, самбисти и какви ли още не. На тази Гала вечер, като видях демонстрацията на Ким, имах чувството, че е извънземен. Такива скокове, самозащити и чупене на един камион строителни материали (дъски, керемиди и тухли) не бях виждал и на кино. Бях не впечатлен, а изумен. След няколко дни отидох в залата при Ким, той видя какво мога и ми каза „Това, което правиш е Кьок сул (секретното бойно изкуство, което тренират корейските спец. части). Ти си мой човек. Във федерацията има нужда от такива хора като теб“. Попита ме какъв дан имам и каза, че ми го признава, и ще направим приравнителен изпит за І дан по таекуон-до. Запозна ме с Йордан Маринов – многократен шампион и гл. инстр. на ТК „Eagle“ и ни заръча да сме си взаимно полезни – аз да го обучавам на полицейски техники, а той мен на таекуон-до.
Това партньорство се оказа впоследствие много ползотворно. Данчо спечели конкурс за асистент в Академията, а аз изкарах съдийски и инструкторски курсове към федерацията, водени от двамата корейски майстори – Ким Унг Чол и Ким Чол Ман. По това време БФТ „прохождаше“ – току-що регистрирана, а неин първи председател беше проф. д.н. Светослав Иванов „Цапето“ – пионер в много неща: ученик на Хван от 50-те години, шампион по бокс и джудо, автор на книги за карате, джудо и самозащита, каскадьор, доктор по ядрена физика, преподавател по биомеханика, на по-късен етап ректор на НСА, понастоящем председател на БСФС (Български съюз за физкултура и спорт). Корейските майстори обикаляха цялата страна, правеха демонстрации и залите бяха пълни с желаещи да тренират. Регистрираха се много клубове, имаше огромен брой трениращи, които искат да се състезават и същевременно голяма нужда от квалифицирани треньори и съдии. Правеха се много състезания: в Правец, Габрово, Пловдив, Ст. Загора, Благоевград и др. Преди обаче това да се случи е имало огромни перипетии. Аз не съм пряк свидетел или участник в тези събития.
Първият клуб в България по таекуон-до (WTF) е „Хан Аспарух“, създаден още през далечната 1982 г. от Валерий Найденов (Вальо мароканеца). Когато Ким идва в България през 1985 г., Вальо отива да тренира при него във ВИФ. Той е носител на първия черен пояс по таекуон-до в България (по думите на Ким, защото първите 15 липсват от регистъра за І дан по незнайни причини). В края на 1987 г. Ким е „привикан“ да се прибере в Северна Корея. След като остават без треньор, голяма част от трениращите напускат групата във ВИФ и отиват в „Хан Аспарух“, дори започват да водят групи по таекуон-до ITF. През 1988 г. отиват на Световно първенство в Будапеща, като първия национален отбор на България по таекуон-до. След завръщането на Ким в началото на 1989 г. започва бурно развитие на българското таекуон-до. Той започва да работи за официална регистрация на федерация и изграждане на клубна мрежа в цялата страна, както и сформирането на национален отбор. Кани в България за семинар създателя на таекуон-до ген. Чой Хонг Хи и за демонстрация Демонстративния отбор на Северна Корея по таекуон-до (ITF). През 1990 г. се открива специалност „Таекуон-до“ във Военния факултет на ВИФ, като първи студенти са курсанти от факултета, а първи преподавател е Ким. След закриването на Военния, специалността е прехвърлена към Треньорски факултет, където е и в момента. Аз за съжаление бях завършил ВИФ отдавна и я изкарах като СДК (следдипломна квалификация) на доста по-късен етап. След получаването на съдебна регистрация БФТ организира първото републиканско първенство по таекуон-до (ITF) през 1990 г. По същото време „отцепилите се“ от Ким таекуондисти (подобно на порасналите пилци и квачката от популярния сръбски виц) решават да си създадат „своя“ федерация. Поради отказа на съда да регистрира две федерации с еднакво име, тя се казва Българска асоциация по таекуон-до (БАТ). Двете организации водят спорове (в т.ч. и съдебни) коя е „по-истинската“ и коя е официален представител на ITF. Това довежда до парадокса да има два национални отбора за участие в Световното първенство 1990 г. в Канада. Единият с треньор Ким Унг Чол, а другия с треньор Слави Бинев (серт. № 1 за II и III дан в регистъра на БФТ, понастоящем председател на БФТ-WT). Там до участие е допуснат само отбора на Ким, но състезателите емигрират, а в България се връщат само корейския майстор и един състезател (Краси Гергинов – сега вече СМ VIII дан, председател на FC „ABC“ и GTF – България). По това време имаше много неясноти и борба за власт. Много от състезателите „тъчаха на 2 стана“ т.е. тези от БФТ участваха в турнирите на БАТ и обратно. А имаше изключително талантливи състезатели като: Деси Кирова (Дейзи Ланг), Стефка Гьорчева, Антон Касабов (Тони йоп чагито), Станислав Йорданов (Стъни), Ралица Вълчева и др., но от разцеплението, подобно на притчата за хан Кубрат и пръчките, загуби само спорта. През 1990 г. GM Парк Джунг Те (Park Jung Tae) се отделя от ITF и основава GTF (Global Taekwon‐Do Federation). Под негово ръководство са тренирали първите корейски международни инструктори, разпространили таекуон‐до по света след 1985 г. Бил е технически директор и генерален секретар на ITF. Остава президент на организацията до смъртта си през 2002 г. През 1992 г. БАТ след отказа на ITF премина към GTF, а неин председател беше доц. Цветан Цветанов. По покана на БАТ в България за семинар идва GM Парк Джунг Те. След убийството на Цветанов през 1994 г. БАТ престана да съществува. Някои от състезателите заминаха за чужбина и започнаха да правят кариера там. Антон като модел, а Стефка като каскадьор в САЩ. Деси Кирова след успехите в кикбокса, премина към профи бокса, където няколко пъти стана Световна шампионка. Други преминаха към новосъздадената БФТ-WTF. В тази сложна обстановка все не оставаше време да направим този приравнителен изпит, за който се бяхме уговорили с Ким. През 1992 г. за пореден път го привикаха да се прибира в Северна Корея.
Освен уникален майстор, той беше изключително отговорен като човек. Подари ми със специално посвещение и автограф книгата на Станимир Пеев „Силата на атаката“, в която той демонстрира техниките. Заведе ме в севернокорейското посолство и там ме запозна със Сок Мин Чол (тогава VI дан), когото бяха изпратили да го замести. Със Сок си допаднахме от пръв поглед. Ким му обясни съвсем по „нашенски“ какъв съм, с какво се занимавам и какво мога, завършвайки с думите „Това е наш човек и аз съм поел ангажимент към него“. Сок се ухили и каза „Ааа, колега! Е, щом е така, още утре можем да направим изпит“. Почувствах се адски поласкан от такъв комплимент. Изпит направихме, но не на другия ден, а другата година. Просто така се стекоха нещата. Благодарение на моя колега и приятел Йордан Маринов (за който споменах по-рано) успях да се подготвя на топ ниво, защото Сок беше страшно взискателен. Ходих и гледах няколко изпита, които той провеждаше и не можех да си позволя да изложа Данчо, който много ми помогна и майстор Ким, който ме препоръча. Изпитът беше от А до Я (от бял до черен пояс): абсолютно всички основни техники (блокове и удари) от място и в движение, всички форми от Saju jirugi и Saju magki до Choong-Moo, скокове на височина (протегната ръка), на дължина (през 5-6 човека) и с ротация на 360°, спаринг, самозащита и чупене на един сак керемиди с всевъзможни удари (с ръка Ap joomok, Dung joomok, Sonkal taerigi, с лакът Palkup taerigi, с крак Dollyo chagi, Yopcha jirugi и Bandae dollyo chagi). Когато свърши изпитът, който продължи повече от час и половина (не съм го засичал с хронометър, но ми се стори безкраен), бях като изстискан лимон, цялото тяло ме болеше, всички мускули трепереха от преумора и едвам дишах, а добока ми беше вир-вода, все едно бях влизал с него под душа. Чувствах се като пробягал ултра маратон. Който от четящите тези редове се е явявал по онова време на изпит в стил „Old school“ знае за какво говоря. Този, който (вероятно) тогава още не е бил роден, не може и да си представи за какво става дума. Майсторът остана много доволен от показаното от мен и ми каза „Ти си супер, изиграй трите форми (Kwang-Gae, Po-Eun, Gae-Baek) и направо ти давам II дан“. Бях изумен от толкова висок атестат. Като му казах, че за мен това е голяма чест, но не ги знам, той ми се скара „Как може да не ги знаеш?!“. А аз не бях почнал да ги уча, защото дори не съм и мечтал да „прескоча“ толкова много. След това, където ме видеше, по състезания или като идваше да изпитва моите ученици (аз имах група), все ме питаше „Хайде, кога ще се явиш пак на изпит, искам да ти дам II дан?“. Аз се оправдавах, че колана не прави боеца. И наистина го вярвах тогава, както и сега. Аз подготвях полицаи за работа на улицата, където степента не значи нищо, или можеш или не. „Коланът не прави майстора, а още по-малко пък човека!“. Това не съм го измислил аз, казали са го хора, които много повече от мен знаят, могат и разбират.
Сок обаче не ме оставяше на мира. Казваше ми „Какъв инструктор си ти с I дан? Ти си напреднал ученик. Ето, твоите ученици, които сега изпитвам, след година-две ще те настигнат. Това е нормално, но не е добре. Трябва да се развиваш“. Сега го разбирам, преди 30 години, не. В момента го имам същият проблем с моите „тигри“. Топ състезателите ми не искат да се явят на изпит за II дан, като ми изтъкват същия аргумент. Така ми се пада „С моите камъни, по моята глава!“. Стаси (първият ми ученик с черен пояс), защити I дан на 15 г. пред ГМ Лим през 2013 г. Не искаше да се явява на изпит и стоя 5 години с 1 гуп, а имаше един сак с медали и беше капитан на нац. отбор. Добре, че дойде ГМ в България. Взе II дан през 2017 г. (4 г. по-късно) и то не, че се готвеше целенасочено, а защото помагаше в подготовката на следващите го съотборници. Вальо – топ боец с куп отличия и многократно печелил приз „Най-техничен състезател“ в различни по ранг национални и международни състезания (в т.ч. европейски и световни), член на инструкторския борд на Аdvanced Taekwon-do Europe (ATEU), защити през 2017 г. I дан ненавършил 16 г., а сега вече сме 2024 г., т.е. 7 години не мога да го мотивирам да се яви на изпит за II дан. Но да се върнем в далечната 1993 г. Естествено, че моят черен колан не беше най-важното събитие. Случиха се много по-интересни неща. Беше регистриран Централен полицейски таекуон-до клуб (ЦПТК). С колегата Данчо Маринов си говорехме, че щом има полицейски карате клуб, защо да не си направим и ние, в който да си тренираме приятели и колеги, а след нас и децата ни. (Така и стана, но за това ще разкажа по-нататък). Това всъщност беше новото име на неговия „стар“ клуб „Eagle“. Премести залата от „Княжево“ на „Хладилника“, а после на ст. „Раковски“. По това време бяха постигнати и първите международни успехи от български таекуондисти: Ил. Маркова – сребърен и бронзов медал от ЕП за мъже и жени, а Ст. Стоянов – бронзов от СП за юноши. Беше поканен за втори път за семинар създателя на таекуон-до – ген. Чой Хонг Хи. Замина си от България корейския майстор Ким Чол Ман. През 1994 г. бяха „произведени“ първите международни инструктори с IV дан: Краси Гергинов, Данчо Маринов, Ники Чилингиров, Росен Николов, Асен Асенов и Стъни Йорданов (дано не пропускам някого). Бяха завоювани първите шампионски титли от СП – 2 златни медала на Елеонора Ангелова в Малайзия. През 1995 г. защитих ІІ дан (най-сетне) пред Сок Мин Чол. В сравнение с предишният ми изпит (за който ви разказах), този ми се стори като разходка в парка. Физическата и техническата част не бяха проблем, а финансовата. По това време в Българя беше страшна криза. Заплатата ми беше с много нули, но на равностойност 5-6 $ (1 долар вървеше по 3000 лв.), а таксата за сертификат от ITF – 150 $ (по груба сметка 3 годишни мои заплати). Същата година в Мелбърн, Австралия се проведоха Световни полицейски и пожарникарски игри. Там моят колега и приятел Данчо извоюва сребърен медал, а Ваня Божкова, която по това време следваше в Академията и тренираше в клуба – 2 бронзови. На следващата година в Солт Лейк сити, САЩ се проведоха Международни полицейски и пожарникарски игри (еквивалент на полицейско СП). Там Данчо стана шампион на спаринг (тежка кат.), а Ваня шампионка на форма и сребърен медал на спаринг (оупън кат.).Тази 1996 г. беше паметна за ЦПТК. Данчо след като спечели титлата, реши да не се прибира в България и остана в щатите. Ваня завърши като „Отличник на випуска“ Академията и започна работа в полицията. Това на практика „обезглави“ клуба. Така останал без капитан, „кораба ЦПТК“ започна да бедства. Помощник-капитаните (разбирай черните колани) не можаха да се разберат кой е по-по-най и кой да води бащина дружина. Едни преминаха в други клубове, някои отидоха да учат във ВИФ, а имаше и такива, които се отказаха и спряха да се заминават с таекуон-до. ЦПТК оглави едно момче от Стара Загора – Трифон се казваше, но нещо не му се получаваше. И така от водещ клуб, започна постепенно да запада. Аз имах малка група с малка активност: изпит, демонстрация или двустранна среща с някой от софийските клубове. Това не ми беше приоритет, а и никой не ме е търсил за помощ или съвет.
Имах си предостатъчно служебни ангажименти: освен учебния процес в Академията, водех рубрика „Самозащита“ в сп. „Оръжие и Сигурност“ в периода 98/99 г. (Ваня, която тогава вече беше асистент във ф-т „Сигурност“, много ми помагаше за снимките на техниките), отговарях за подготовката на отбори за участие в студентски и полицейски първенства. Даже през 1999 г. станахме Национални шампиони по „Бойно-приложни техники“ с Александър Величков (І дан) от клуб „Hawk“, който по това време учеше в Академията. В края на същата година Сок се прибра в Корея, а Ким се върна в България.
В началото на 2000 г. ме извика ректорът на Академията – ген. Таушанов и ми каза, че има амбицията да я направи ВУЗ на световно ниво. Пита ме дали и с какво аз мога да помогна за това по линия на бойните спортове. Тогава му разказах за Ким – „бащата“ на българското таекуон-до. Веднага организирахме една среща в АМВР, на която ги запознах. На тази среща генералът пита Ким „Всички казват, че са №1, ти с какво си по-различен?“. Майсторът отговори в типично неговия стил „Аз нищо не каже, аз покаже!“. Ректорът му казва „Какво ще ми покажеш? Аз нищо не разбирам“. Кореецът се усмихна и му каза „Не трябва разбира, трябва само седи и гледа“.
Така се стигна до изключително зрелищната демонстрация в Академията, за която се говори и до днес. (Беше отразена във в. „Нощен труд“.) На 24-ти януари в препълнения до краен предел киносалон (повече от 500 души), освен курсантите от всички курсове и ръководството на АМВР, бяха дошли много журналисти и цялото севернокорейско посолство. Ким направи уникално шоу заедно с най-добрите си ученици от „ABC“ – всичките с черни колани, шампиони и национални състезатели. И така корейският майстор започна да води тренировки в Академията, три пъти седмично по два часа.
В началото интересът беше огромен, ако в залата някой хвърлеше игла, нямаше да падне на земята. Постепенно започнаха да се отказват, защото тренировките бяха убийствени и много от тях не можеха да издържат. Ким ни тренираше като севернокорейските полицаи и войници (за които всъщност е създадено таекуон-до). Повечето разбраха, че са „осиновени костенурки“ (като в популярния виц), и че това не е за всеки. Явно са си мислели, че като се запознаят с корейския майстор и ще станат като него. Ама моженето не е вирус, и не се предава по въздушно-капков път. Обаче тези, които останаха, от ден на ден ставаха все по-добри. Правехме изпити и взимаха колани, направихме няколко „малки“ състезания (с 2-3 клуба) на „Раковски“, на „Герена“ и едно „голямо“ – Областно първенство на БФТ- ITF в Академията с повече от 100 участници, където спечелиха медали. Направихме един рекламен клип за кандидат-студентската кампания, снимахме късометражни филмчета за предавания по телевизии – полицейското „В акция“ на БНТ и спортното „Тонус“ на НТВ. За съжаление не ни предоставиха копия, защото имало авторски права. Това беше пълен абсурд – телевизията, която ни снима има права, а ние участниците, не. Всичко вървеше добре, но знаем, че ако нещо е прекалено хубаво, няма как да продължи дълго. През 2002 г. нещата приключиха. Тези курсанти, които тренираха, завършиха АМВР, а учениците от групата ми завършиха училище и някои влязоха в казарма, други в университет. Останахме само аз, Сашо, Ваня и един колега – Стоил, който впоследствие стана председател на БНКО, PhD и хоноруван преподавател в НСА. Ким ме пита „Защо не идват хора да тренират? Те са полицаи, за тях това е много важно. Освен, че им е безплатно, е в удобно време (тренирахме от 14 до 16 ч.) и в тяхната зала? Когато съм в чужбина за семинар, залите са претъпкани, а участниците не ме пускат да си тръгна, питат, искат да им показвам още и още, да вземат колкото може повече за всеки долар или евро, които са платили“. Аз му казвам, че нашите хора не идват, защото си мислят, че знаят и могат всичко. Той удивен ме пита „А ти си черен колан, защо идваш?“. Отговарям му „Аз знам, че нищо не знам и за това съм тук, за да науча нещо“. Как да обясня, че бъдещите полицаи предпочитат да спят от 2 до 4, вместо да дойдат да тренират. Беше неудобно, даже нелепо да разкарваме майстор от световна класа, а да има само 3-4 души в залата, като знаем, че в клуба, където той води са 30-40. Да ти идва на крака такова величие без да даваш и 1 стотинка, а ти да не искаш да се учиш… направо нямам думи. Така безславно всичко свърши.
Очаквайте скоро интервюто с Мастер Илиев (част 3), в което разказва за развитието на таекуон-до в България след 2002 г. от неговата гледна точка.