от Мирослав Трифонов

Превод от бр. 102,2017 г. на “Totally TKD Magazine”

Всички знаем бляскавата страна на медала и славата. Медалът обаче има и своята тъмна страна. За съжаление, тази тема е табу и повечето инструктори не смеят да говорят за това. Това е така, защото техните организации ги задължават да участват в претрупани спортни календари и състезания всяка година. Повечето организации се стремят да членуват в най-големите спортни корпорации като МОК, TAFISA, Sport Acord. Това е добър и бърз бизнес, осигуряващ субсидии от министерства, общини, спонсори.

Много инструктори започват да практикуват таекуон-до като бойно изкуство, но състезателната част от бойните изкуства работи със силата на наркотик. Когато целта на практикуването се фокусира върху купата, медалите, адреналина и ендорфина, бойното изкуство вече не се различава от всички други спортове и губи своята автентичност.

Не ме разбирайте погрешно. Аз съм завършил Националната спортна академия в България. Бях хонорован преподавател в катедрата по “теория на спорта”. Спортът е прекрасна и феноменална сфера на човешката дейност. ДОБРЕ. Светът има таекуондо като олимпийски спорт. Това е WTF.

Моят въпрос е до каква степен спортът променя значението на практикуването на бойните изкуства? Какво губи бойното изкуство и практикуващите в този случай?

Ще ви дам още две причини, поради които вярвам, че таекуон-до губи много и поема негативи от превръщането му в спорт. Разбира се, много инструктори и майстори от семейството на бойните изкуства ще дадат аргументи за противното.

Първо: Според общите вярвания, една от целите на практикуването на бойни изкуства е постигането на баланс, хармония и добро умствено равновесие.

Практикуването на професионален спорт води до състояние при спортисти, наречено “burnout” или “изгаряне”. Това са деструктивни състояния на психиката, причинени от високите нива на стрес, на които се подлагат спортистите. Интензивните физически натоварвания и стресът в условията на конкуренция се натрупват и това води до психически дисбаланс. Това е тема, дискутирана на световно ниво в научната общност. С висококласни спортисти, които са достигнали “burnout”, работят психолози и специалисти.

Второ: Другата основна цел на заниманията с бойни изкуства, е да се изгради здраво тяло. Ударите в таекуон-до са с голямо ускорение и мощ. Психичното състояние на професионален спортист, който излиза на състезателна среща по време на турнир, отключва такова измерение на ударите, което едва ли може да се постигне при нормални тренировъчни условия. Както желанието за победа, така и страхът отключват този човешки резерв. При нокаут състезателят пада мигновено в безсъзнание и обикновено се събужда от удара на пода. За съжаление, виждаме това и с деца, въпреки че имат каски и протектори.

Дори без нокаути е доказано, че повтарящи се, системни сътресения увеличават вероятността от увреждане на мозъка, травми на окото и деменция.

Всеки удар в главата причинява сътресение, което причинява разкъсване на малките кръвоносни съдове в мозъка. Това също така уврежда обкръжаващите нервни клетки, които започват да образуват характерните заплитания, които се срещат при болестта на Алцхаймер.

Всеки треньор и организатор на състезание, всеки път се моли да не се случи нищо лошо. Но понякога, нещата които се случват остават скрити от погледите и камерите, зад лъскавата фасада на турнира.

И така, кое е по-добре? Да наблегнем на думата “fight”? Или докато изучаваме техниките на бойното изкуство,  да научим как можем да живеем правилно, разумно и достойно?

И каква трябва да бъде нашата мотивация да учим нашите деца на таекуон-до? Да правим подбор на шампиони, за да отговаряме на изискванията на организациите? Или да възпитаваме и изградим здрави и пълноценни личности?

(Visited 14 times, 1 visits today)

Leave a Reply